Лоръл Хамилтън: Синя луна

Боб, съпругът на Кетрин, вдигна телефона на петото позвъняване, а гласът му беше толкова сънен, че звучеше почти неразбираемо. Досетих се с кого говоря единствено по басовото ръмжене. И двамата се разсънваха трудно.

— Боб, Анита е. Трябва да говоря с Кетрин. По работа.

— От полицейски участък ли се обаждаш? — попита ме той.

Нали виждате, Боб ме познава добре.

— Не, този път не се нуждая от адвокат за себе си.

Не ме попита нищо повече. Само каза:

— Ето ти Кетрин. Ако си мислиш, че не съм любопитен, грешиш, но Кетрин ще ми разкаже всичко, щом приключите разговора.

— Благодаря, Боб.

— Анита, какво има? — гласът на Кетрин звучеше нормално. Тя беше криминален адвокат на частна практика. Беше свикнала да я будят по никое време. Не й харесваше, но се окопитваше бързо.

Съобщих й лошите новини. Тя познаваше Ричард. Харесваше го, и то доста. Не проумяваше защо съм го зарязала заради Жан-Клод. А на мен ми беше малко трудно да й обясня, след като не можех да й кажа, че Ричард е върколак. Да го вземат мътните, даже да й го кажех, пак щеше да ми е трудно да й обясня.

— Карл Белисариус — рече тя, когато свърших. — Той е един от най-добрите криминални адвокати в щата. Познавам го лично. Не си подбира толкова внимателно клиентите като мен. Част от клиентите му са известни криминални личности, но е читав.

— Можеш ли да се свържеш с него, за да започне работа по случая? — попитах аз.

— За целта трябва да вземеш позволение от Ричард, Анита.

— Не мога да придумам Ричард да си наеме нов адвокат, преди да съм се видяла с него. Когато става дума за престъпление, времето винаги е ценно, Кетрин. Не може ли Белисариус поне да задвижи нещата?

— Знаеш ли дали в момента Ричард има адвокат?

— Даниел спомена, че той е отказал да се види с адвоката си, така че вероятно има.

— Дай ми номера на Даниел и ще видя какво мога да направя — каза тя.

— Благодаря, Кетрин, наистина.

Тя въздъхна.

— Знам, че си готова на всичко за приятелите ти, толкова си им предана. Но сигурна ли си, че този път мотивите ти са само приятелски?

— Какво имаш предвид?

— Още го обичаш, нали?

— Без коментар — отсякох аз.

Кетрин се изсмя тихо.

— Без коментар. В случая заподозряната не си ти.

— Ти го казваш.

— Добре, ще направя каквото мога. Обади ми се, когато пристигнеш там.

— Дадено — казах аз, приключих разговора и набрах номера на службата си.

Убиването на вампири ми беше само странично занимание. Възкресявах мъртъвци за „Съживители“ ООД — първата фирма за съживяване в страната. И най-печелившата. Заслугата за това бе отчасти на шефа ни Бърт Вон. Той можеше да накара всеки долар да се раздвижи и да запее. На Бърт не му харесваше, че отделям все повече време да помагам на полицията за разкриването на свръхестествени престъпления. Нямаше да се зарадва, че ще отсъствам от града неопределено дълго по лична работа. Бях доволна, че се обаждам в офиса в малките часове на нощта, защото нямаше да има възможност да ме навика лично.

Ако Бърт продължаваше да ме тормози, щях да бъда принудена да напусна, а не исках. Трябваше да възкресявам зомбита. Това не е мускул, който ще атрофира, ако не бъде използван. Това е вродена способност. Ако не я използвам, силата ми ще ме напусне. В колежа имаше един професор, който се самоуби. През следващите три дни — времето, което обикновено е необходимо на душата, за да напусне района — никой не намери тялото му. Една нощ трупът се дотътри в стаята ми в общежитието. На следващия ден съквартирантката ми се премести в друга стая. Не си падаше по приключенията.

Щях да възкресявам мъртвите, така или иначе. Нямах избор. Но репутацията ми беше достатъчно добра, за да мина на свободна практика. Щеше да ми е нужен бизнес мениджър, но и без такъв щях да се оправя. Лошото бе, че не исках да напускам. Някои от най-близките ми приятели работеха в „Съживители“ ООД. Освен това вече бях преживяла достатъчно промени за една година.

Аз, Анита Блейк, бичът на немъртвите — човекът с повече вампирски убийства от всеки друг екзекутор в страната, — ходех с вампир. Иронията беше почти поетична.

Звънецът на входната врата иззвъня. Сърцето ми се качи в гърлото. Беше обичаен звук, но не и за 3:45 сутринта. Зарязах пълния донякъде куфар върху неоправеното ми легло и отидох във всекидневната. Белите ми мебели бяха разположени върху великолепен персийски килим. Възглавници в ярки цветове лежаха небрежно по дивана и върху стола. Мебелировката беше моя. Килимът и възглавниците ми бяха подарък от Жан-Клод. Усетът му за стил винаги щеше да бъде по-добър от моя. Защо да споря с него?