— Трябва да го измъкнем от затвора преди пълнолунието — отбеляза Даниел.
— Аха — съгласих се аз.
Ричард пазеше в тайна истинската си същност. Той преподаваше естествени науки на седмите и осмите класове. Ако се разбереше, че е върколак, щеше да загуби работата си. Беше незаконно да уволнят някого, защото е болен, и то от мъгляво заболяване като ликантропията, но щяха да го направят. Никой не иска на децата му да преподава чудовище. Да не говорим, че единственият от семейството на Ричард, който беше посветен в тайната му, беше Даниел. Мама и татко Зееман не знаеха нищо за нея.
— Дай ми някакъв номер, на който мога да те намеря — казах аз.
Издиктува ми.
— Значи ще дойдеш — рече той.
— Аха.
Даниел въздъхна.
— Благодаря. Мама е бясна, но това не е достатъчно. Трябва ни някой, който е запознат с правната система.
— Докато пътувам към теб, един приятел ще ти се обади и ще ти каже името на добър местен адвокат. Когато пристигна, вече може да си уредил пускането му под гаранция.
— Стига да е съгласен да се види с адвоката — рече Даниел.
— Да не си е загубил ума?
— Смята за достатъчно, че истината е на негова страна.
Звучеше типично като за Ричард. Имаше и друга причина да скъсаме. Той се придържаше към идеали, които са били безполезни дори когато са били на мода. Истината, справедливостта и американският начин на живот със сигурност не постигаха резултат в правната система. Парите, властта и късметът бяха печеливши. Или наличието на човек, който е част от системата и е на твоя страна.
Аз бях екзекутор на вампири. Беше ми позволено да преследвам и убивам вампири, стига да е издадена съдебна заповед за екзекуцията им. Разрешителното ми важеше за три щата. Тенеси не беше сред тях. Но ченгетата по правило се отнасяха към екзекуторите с по-голямо уважение, отколкото към обикновените граждани. Ние рискувахме живота си и обикновено водехме по точки в убийствата. Разбира се, имаше хора, които не смятаха убийствата на вампири за истински убийства. Убийството трябваше да е на човек, за да се брои.
— Колко бързо можеш да дойдеш? — попита Даниел.
— Имам да свърша това-онова тук, но ще се видим днес преди обяд.
— Надявам се, че ще успееш да вразумиш Ричард.
Срещала съм се с майка им, при това повече от веднъж, затова казах:
— Изненадана съм, че Шарлот не е в състояние да го вразуми.
— Откъде според теб му хрумна „истината ще те спаси“? — попита Даниел.
— Страхотно. Ще се видим там, Даниел.
— Трябва да тръгвам — той внезапно прекъсна връзката, сякаш се страхуваше да не го хванат, че говори с мен.
Сигурно в стаята беше влязла майка му. Господин и госпожа Зееман имаха четирима синове и една дъщеря. Всичките им синове бяха високи над метър и осемдесет. Дъщерята беше метър седемдесет и два сантиметра. Всички бяха пълнолетни. И всички се страхуваха от майката. Не в буквалния смисъл, но Шарлот Зееман командваше вкъщи. Беше ми достатъчна една семейна вечеря, за да го разбера.
Затворих телефона, светнах лампата и започнах да събирам багажа си. Докато хвърлях нещата в един куфар, се запитах защо, по дяволите, го правя. Можех да отговоря, че е заради Ричард, третата личност в триумвирата на силата, който Жан-Клод беше създал между нас. Господар на вампирите, Улфрик, или вълчи крал, и некромант 4 4 Магьосник, който има власт над духовете на мъртвите. — Б.пр.
. Некромантът съм аз. Бяхме свързани толкова силно помежду си, че понякога нахлувахме случайно в сънищата си. А понякога не толкова случайно.
Но аз не се впусках в спасителна мисия, защото Ричард беше част от нашия триумвират. Трябваше да призная поне пред себе си, че още го обичах. Не по начина, по който обичах Жан-Клод, но любовта ми беше също толкова реална. Той беше в беда и аз щях да се опитам да му помогна. Просто. Сложно. Болезнено.
Зачудих се какво ще си помисли Жан-Клод, щом разбере, че съм захвърлила всичко, за да тръгна да спасявам Ричард. Нямаше значение. Щях да отида, вече го бях решила. Но се замислих как ще се почувства моят възлюблен вампир. Сърцето му не туптеше постоянно, но все още можеше да бъде разбито.
Любовта е гадно нещо. Понякога те кара да се чувстваш добре. Друг път е още една причина да страдаш.
Започнах да въртя телефони. Приятелката ми Кетрин Мейсън-Джилет беше адвокат. Помагала ми е многократно, когато се е налагало да давам свидетелски показания на полицията за мъртвец, на когото съм помогнала да умре. До този момент не съм лежала в затвора. По дяволите, даже не са ме съдили. Как съм го постигнала? Чрез лъжи.
Читать дальше