Лоръл Хамилтън - Синя луна

— Какво искаш да кажеш? — застанах пред него, прегърнала куп блузи заедно със закачалките им.

— Ричард. Страхувам се от Ричард.

В погледа му долових нещо, което рядко бях виждала. Той изпитваше неувереност в себе си. Беше съвсем нормален човешки поглед. И изобщо не се връзваше с елегантния мъж в полупрозрачна риза.

— Защо се страхуваш от Ричард? — попитах.

— Боя се, че ако го обичаш повече мен, ще ме изоставиш заради него.

— Ако случайно не си забелязал, в момента Ричард ме мрази. Той разговаря с теб повече, отколкото с мен.

— Не те мрази, ma petite . Мрази, че си с мен. Между двете неща има голяма разлика — Жан-Клод ме изгледа едва ли не печално.

Въздъхнах.

— Ревнуваш ме от Ричард?

Той сведе очи към върховете на скъпите си ботуши.

— Щях да съм глупак, ако не те ревнувах.

Преметнах блузите върху едната си ръка и докоснах лицето му. Той го вдигна към моето.

— Сега спя с теб, а не с Ричард, забрави ли?

— Да, и ето, ma petite . Издокарал съм се като в сънищата ти, а не получавам дори една целувка.

Реакцията му ме изненада. А си мислех, че вече съм го опознала.

— Значи страдаш, че не те посрещнах с целувка?

— Може би — отговори той много тихо.

Поклатих глава и метнах блузите напосоки към куфара. Блъснах коленете му с крака, за да ги разтвори, и притиснах тялото си в неговото. Сложих ръце на раменете му. Тънкият червен плат беше по-твърд и груб, отколкото изглеждаше.

— Как е възможно някой така прекрасен като теб да изпитва несигурност?

Той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. После ме притисна с крака. Кожата на ботушите беше по-мека и гъвкава, отколкото изглеждаше. С ръцете му около мен и стисната между краката му, бях като в капан. Но бях пленник по свое желание, така че всичко беше наред.

— Това, което искам да направя, е да застана на колене и да близна предницата на тази шикозна риза. Искам да разбереш колко от теб мога да засмуча през плата — погледнах го въпросително.

Жан-Клод се изсмя тихо и гърлено. От този звук кожата ми настръхна, зърната ми се втвърдиха, а други части на тялото ми изтръпнаха. Смехът му беше обезпокоително материален, сякаш можеш да го пипнеш. Той умееше да прави с гласа си неща, каквито повечето мъже не могат да извършат дори с ръцете си. И въпреки това се страхуваше, че ще го изоставя заради Ричард.

Жан-Клод навря лице между гърдите ми. Започна да търка нежно бузите си в сатенената нощница, докато дишането ми се учести.

Изстенах и опрях лице върху главата му, прегърнах го силно.

— Нямам намерение да те зарязвам заради Ричард. Но той е в беда, а това е по-важно от секса.

Жан-Клод изви лице към мен, а ръцете ни бяха така преплетени, че му беше почти невъзможно да се движи.

— Целуни ме, ma petite , само това искам. Една целувка, с която да ми покажеш, че ме обичаш.

Допрях устни до челото му.

— Мислех те за по-уверен.

— Такъв съм. С всички други, освен с теб.

Отдръпнах се назад достатъчно, за да видя лицето му.

— Любовта би трябвало да те кара да се чувстваш по-сигурен, а не обратното.

— Да — потвърди той тихо, — би трябвало. Но ти обичаш и Ричард. Опита се да го разлюбиш и той на свой ред се опита да те разлюби. А любовта не си отива лесно… и не пламва лесно.

Наведох се над него. Първата целувка беше най-обикновено докосване на устни — сякаш пред устата ми бе прокаран сатен. Втората целувка беше по-настойчива. Захапах го лекичко на няколко места по горната устна и той отвърна с тих стон. Целуна ме на свой ред, обхванал с две ръце лицето ми. Целуна ме така, сякаш искаше да ме пресуши до дъно, сякаш се опитваше да доизцеди последните капки от бутилка с хубаво вино — внимателно, нетърпеливо и жадно. Свлякох се върху него и плъзнах ръце по тялото му, сякаш не можех да се наситя да го докосвам.

Усетих натиска на острите му вампирски зъби върху устните и езика си. Последва кратка остра болка и сладкият метален вкус на кръв. Той издаде някакъв нечленоразделен звук и се претърколи върху мен. Внезапно се озовах на леглото, затисната под тялото му. Очите му бяха като два сини пламъка, зениците му се бяха свили от желание.

Той се опита да завърти главата ми настрани, като душеше шията ми. Обърнах лице към него, за да му попреча да ме захапе.

— Никаква кръв, Жан-Клод.

Той се отпусна едва ли не с цялата си тежест върху мен и зарови лице в смачканите чаршафи.

— Моля те, ma petite .

Блъснах го по рамото.

— Махни се от мен.

Той се претърколи по гръб и се втренчи в тавана, нарочно избягваше да ме поглежда.