Майкъл Смит - За подмяна

Изхвърлих се като гимнастик от шахтата и приклекнал се свих в хоризонталния коридор с малко фенерче в ръка. Тънкият като молив лъч едва пробиваше тъмнината. Пътят пред мен изглеждаше чист, така че бързо поех на север и изминах около осемстотин крачки, преди да стигна до разглобяемия панел в стената, който търсех. Разхлабих болтовете и сложих тъмните си очила. Не ставаше дума за суетност. Не исках никой да ме познае, докато се намирах в Ню Ричмънд. Шансът за това беше малък, но аз не обичам да поемам никакви рискове, освен ако не става дума за нещо много забавно. Другата причина бе, че люкът се отваряше в една от клетките на женската тоалетна към ресторанта на осмо ниво.

Изтеглих панела на няколко милиметра, видях, че тоалетната е празна, и се промъкнах през отвора в стената бързо и тихо. Не беше лесно. Висок съм над шест стъпки и може да се каже, че съм широкоплещест. Сервизните вентилационни отвори не са проектирани точно за хора с моите габарити. Чувах басите на музиката откъм помещението пред тоалетната, но нищо не подсказваше, че там има жива душа.

Поставих панела обратно на мястото му, отворих вратата на кабината и излязох. Там стоеше жена. Хубава жена. „Джек — казах си. — Да се надяваме, че не си загубил подхода си.“

Беше се навела над умивалниците. Много стройна, с гъста кестенява коса, облечена в къса рокля в преливащо се синьо. Красиви крака в чорапи и обувки с тънки токчета.

„Аха“ — мина през главата ми, когато реших, че съм се досетил за професията ѝ. Без да свалям поглед от нея, видях, че тя леко помръдва, и това ми даде възможност да зърна в отражението на огледалото, пред което стоеше, навита на тръбичка стодоларова банкнота. Тихо пристъпих към вратата, надявайки се, че е достатъчно заета със себе си, за да ме забележи.

Грешка. Тя моментално вдигна поглед.

— Охо!… Едър мъж… Напрегнат… — Лицето ѝ беше някъде между симпатично и красиво: носът ѝ може би бе по-голям, за да бъде възприет като симпатичен от повечето ценители, но, от друга страна, скулите ѝ бяха прекомерно правилни, за да бъдат окачествени просто като красиви.

— Добър слух — похвалих я аз.

— Да. Притежавам това качество. — Тя подсмръкна и се наведе над тръбичката, за да обработи и другата си ноздра. После се сети нещо и пак ме погледна: — А ти какво правиш тук?

— Контрол на вредителите.

— Аха — каза тя. — Е, аз имам разрешително. Позволява ми се да бъда вредител тук. Виж, по отношение на теб не съм толкова сигурна.

— Има ли начин — попитах аз с небрежен тон, — да изляза оттук, ей така, в този момент, и ти да забравиш, че сме се срещали?

Изгледа ме за един дълъг момент, обмисляйки. После сви рамене.

— Да. — И се наведе пред огледалото, а аз се извърнах и бързо излязох.

Късият коридор извеждаше право в ресторанта и аз с делова крачка минах колкото можех по-незабележимо покрай стената в посока на изхода. Наближаваше девет часът и заведението се намираше в нещо като преходен период. На осмия етаж обслужването е на смени. Животът не спира нито за миг, но чисто практически погледнато е разделен на три последователни нощи от по осем часа. Навремето бях удължил денонощния си цикъл двукратно. Не го препоръчвам никому, освен като скъпоструващ опит за самоубийство. Ресторантът работеше с половината си капацитет, а посетителите бяха предимно от етажите между 60-и и 80-и. Повечето или бяха готови всеки момент да изпаднат в несвяст, или надрусани до степен да чуеш как зъбите им ситно вибрират. Останалите изглеждаха стегнати и ентусиазирани и трескаво потриваха ръце в очакване.

Никой не ме видя да излизам от женската тоалетна и никой не ми обърна внимание, докато минавах през ресторанта. Освежен от гледката на толкова много нормални хора край мен, излязох в авенюто навън.

Осми етаж е своеобразна аномалия на долните етажи в Ню Ричмънд. Той е доста цивилизован. Етажи 1 до 7 и 9 до 49 са лоши. Всеки по различен начин, в зависимост от това под чий контрол се намира в даден момент, но тук има места, където не е здравословно да попадаш, особено етажите от 20-и до 40-и. Наричат ги „мъртъв код“ — те са като изрязани от тъканта на нормалния живот и оставени да загнояват на воля.

Всъщност не е препоръчително да се ходи дори на осми етаж, но там поне има някаква привидност на лустро. Според първоначалния замисъл това бил най-ниският етаж за хранене в „Мегамол“, състояние на нещата в известна степен запазило се и до днес, понеже тук все още се идва най-вече за да хапнеш, да пийнеш или да потърсиш разтуха. Накъдето и да е насочен истинският фокус на сексуалните ти предпочитания, винаги можеш да дойдеш на осми етаж и да го задоволиш в много интимна обстановка. В допълнение към това, ако имаш хазартни наклонности, тук е мястото, където можеш да забравиш за времето, без да се опасяваш от нищо. По-голямата част от помещенията тук са с нормалната височина на само един етаж и лампите на тавана често са изгасени, поради което цари само оранжев полумрак, благодарение на външното осветление по двете страни на търговските артерии. И ако не се заглеждаш много какво става из тъмните ъгълчета, етажът притежава дори особеното очарование на позапуснатите, но весели квартали на европейските столици или на Стария град в Ню Орлиънс. Таванът е скрит под зеленината на увивни растения, така че улиците изглеждат като горски пътеки. Горите са нещо, при мисълта за което потръпвам, но Осми ми харесва и винаги ми е харесвал. Тук е пълно с неон, с джаз, с миризмата на добра храна и, по някаква необяснима причина, с усещането, че току-що е спряло да вали. Не че някога е валяло, но не мен винаги така ми се струва.