Майкъл Смит - За подмяна

Мина доста време, докато накрая той дойде на себе си, примигна и се опита да се усмихне.

— Джек — изграчи гласът му. Към смайването, от което изглеждаше неспособен да се отърси, се примесваше някакво неестествено спокойствие. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Посещение на учтивост. В името на старото ни познанство.

— Да бе… Всеки момент чакам да се отбие и папата. — Той затвори очи, стисна клепачите си и потърка носа си. — Неприятности ли имаш?

— Аха — ухилих се аз. Едва се сдържах да не заподскачам от крак на крак. Какво ли не прави човек от напрежение, особено ако зад него стоят седем различни причини. Кимнах към източника на миризмата: — Какво готвиш?

— Супа от фиде — отговори ми той и ме огледа внимателно. — Искаш ли да я опиташ?

— Зависи с колко разполагаш. Защото не съм сам.

— И за колко души говорим?

Поех дълбоко дъх.

— За седем, заедно с мен. — За миг той се ококори, но това беше по-скоро от изненада, а не в знак на несъгласие. — Всъщност… бих казал шест и половина.

— Значи ще ни трябва много фиде.

— Прекалено много?

— Не бих казал. Нали знаеш, че пазарувам на едро. — Той прехапа долната си устна и се замисли. Забелязах, че е свалил кобура от рамото си, и се запитах дали това означава, че е напуснал полицията, или само че се е отърсил от параноята си. След това реших, че сигурно е чистил револвера си, когато съм почукал. Имаше две неща, които бях уверен, че Мал никога няма да направи: да напусне полицията или да забрави параноята си.

На лицето му се изписа приятелско примирение и той попита с въздишка:

— Къде са тези гости в момента и колко бели рискувам да си навлека, ако им позволя да нахлуят в живота ми, та било то и за малко?

— Оставих ги да чакат долу — отговорих аз, с пълното съзнание, че трябва да се върна при тях колкото може по-скоро, каквото и да означаваше това в по-дългосрочен план. Мал живееше в сграда, където лошите идваха да се забавляват. Това бе източникът на параноята му… както и причината, поради която му харесваше да бъде тук. — Просто трябва да ги оставя при теб за около час, а след това ще се махнем.

— Защо не ме предупреди?

— Когато искам да помоля някой стар приятел за нещо безумно, обичам да го правя очи в очи. Освен това… нямах монета за телефон.

— Колко е опасно всичко това?

— По коя скала? — Дърдорех глупости, за да скрия колко съм напрегнат. Трябваше да внуша на Мал, че всичко е наред, защото иначе можеше да го изплаша. Всъщност това би било съвсем естествена и напълно оправдана реакция, но още не исках той да разбере това.

— От едно до десет.

— Не знам — признах си аз и се предадох. Дори позволих на напиращата паника да ме обхване. — Поне десет, сигурно над това и съвсем определено все повече и повече с всяка изтекла секунда.

Мал най-сетне пусна вратата.

— Доведи ги.

— Мал… — запънах се аз. Не знаех как да продължа.

— Ясно де, ясно — спря благодарностите ми той с махване на ръка. — Но после отиваш да купиш бурканче японска туршия. Забравих, че съм я свършил.

— Ще ходя до града. На връщане ще ти донеса най-големия буркан „Самой“, който успея да намеря.

Мал извъртя очи и поклати глава.

— „Самой“ е за гладните. Или „Фрапан“, или нищо.

— За човек, който яде толкова много, имаш отвратително шибан вкус.

— Правилно си схванал — каза той и пак поклати глава. — Погледни например какви приятели имам.

Засмях се и извървях няколкото крачки до тъмното стълбище. Мислех, че ще трябва да извикам, но в последния миг зърнах тревожно обърнатото нагоре в сумрака лице на Суедж и само направих знак да се качват. Тя се обърна към Дейвид и заедно подбраха останалите. Мал и аз ги изчакахме да се качат. Мал не криеше, че е силно заинтригуван. В малко по-силната светлина на коридора лицето му бе позагубило от обичайната си червенина. Едва тогава забелязах, че в ъгълчетата на очите му има бръчици, които не бях виждал.

„Остаряваме — мина през главата ми. — Изведнъж сме на почти четиридесет и вече сме стари.“

Дейвид пръв стигна до площадката. Изкачи последните стъпала, мушнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си, леко накуцвайки на претърпелия операция крак. Тези джинси някога бяха мои, което обясняваше неумелото им стесняване на дъното и в кръста. Младееше за петнайсетте си години, макар че лицето му още носеше следи от войнствеността, обхванала го от момента, когато бяхме напуснали Фермата. По петите го следваше Джени, сгушена в сакото си, все така изплашена и самотна. Бях се опитал да изгладя нещата с нея през последните двайсет и четири часа, но тя все още беше убедена, че тя е виновната, а аз така и не бях намерил време да я убедя в обратното.