Майкъл Смит - За подмяна

Суедж беше трета и водеше Нанюн за ръка. Изглеждаше ми наред — напълно нормално четиринайсетгодишно момиче, ако се изключеше белегът на лицето ѝ. Нанюн обаче си бе прехапала езика от страх и с труд изкачваше стълбите на единия си крак. Когато се добра до нас и ме видя, изпита видимо облекчение, а това беше добре. Не си спомнях скоро някой да е изпитвал облекчение, зървайки лицето ми.

Последен пристъпваше господин Ту 1 1 Две. — Б.пр. . До този момент Мал не бе имал проблеми с останалите, но когато видя двуметровия юноша, понесъл малък кафеникав чувал с глава, стърчаща от него, долових на лицето му конвулсивно потрепване. Г-н Ту спря на площадката, гневно погледна в двете посоки и отпусна глава, сякаш някой му беше изключил захранването. Резервният в чувала каза:

— Поспи.

„Хайде момчета — казах си наум. — Защо не опитаме да се държим като нормални хора?“

— Ще ни позволи ли твоят приятел да поспим тук? — попита Суедж.

Кимнах. Щеше да мине доста време преди да съберат кураж да се обърнат директно към някой друг, освен мен. Лицето ѝ засия и тя прошепна нещо на Нанюн.

— Добре ли е? Ратчет тук ли е? — поинтересува се Нанюн.

— Не и на двата въпроса, опасявам се — казах ѝ и намигнах на Мал. — Но поне няма да вали.

Представих Мал на резервните по име. Суедж и Дейвид се здрависаха. Улових го да се заглежда в липсващите пръсти на Дейвид. После Мал направи крачка встрани и с жест ги покани. Все така в нишка, те влязоха, а г-н Ту наведе глава, за да не я удари в горния праг.

Апартаментът на Мал изглеждаше горе-долу както го помнех. С други думи, знаех какво да очаквам. Резервните обаче не знаеха. Преди десет години моят приятел беше избил повечето вътрешни стени, а това даваше възможност от почти всяка точка на жилището му да се вижда огромният прозорец, който бе поставил. Той гледаше директно към Ню Ричмънд. Мал бе избрал да живее извън Ню Ричмънд. Твърдеше, че му харесва да се маха от време на време, да оставя зад гърба си тъмните страни на живота в него, а от друга страна, беше реконструирал апартамента си така, че да вижда града при всички обстоятелства. Обзавеждането не бе нищо особено — точно онова, което би могло да се очаква от човек, пиян през половината от времето и болезнено трезв през останалата част. Най-справедливото определение от една дума беше „бъркотия“: бароков хаос, сред който се стелеше миризмата на безброй ястия, въртящи се все около супата с фиде.

Нанюн заплака. Мал смръщено я изгледа и започна да рита към стените разхвърляните по пода неща.

— Изложбата ти — тихо казах аз. — Не може ли… да я скрием зад нещо?

Мал изсумтя, отиде до прозореца и дръпна някакво въже, опънато по почти цялата дължина на стената. От тавана падна завеса и скри онова, което беше окачено — портрети на убитите в Ню Ричмънд. Покри ги за нещастие само за кратко, защото се свлече от тежестта си на пода. Мал тихо изруга, хвана един стол, стъпи на него и започна да оправя каквото можеше.

Междувременно поведох резервните към мястото, което се използваше като дневна. Разбутах камарите боклуци, за да им разчистя място, колкото да седнат в относителен комфорт. Джени беше обгърнала тялото си с ръце и погледът ѝ бе зареян някъде. Плуваше в ореол от светлина, благодарение на лампиона зад нея, и бе красива и крехка. Нанюн изглеждаше все още ужасена, но Суедж седна до нея и ѝ зашепна нещо. Не чувах думите, но дори аз можех да усетя успокоителното им въздействие. Досетих се, че е тунелен жаргон. Г-н Ту изглеждаше способен да устои на пряко попадение с тактическа ракета, което според мен бе гаранция за безопасността и на резервния в скута му. Доколкото бе възможно да има някакви гаранции при текущите обстоятелства.

— Колко ще останем тук? — попита Дейвид. Осъзнах, че е изморен, макар да държеше очите си широко отворени, също като дете, което иска да докаже, че може да стои будно до късно заедно с възрастните.

Не много дълго — отговорих аз. — Не повече от два часа. Колкото да намеря пари. След това купуваме камион и се махаме.

— Къде? — Дейвид не спираше да ми задава все същия въпрос през последните двайсет и четири часа.

— Не знам — признах аз. — На безопасно място. — Джени вдигна поглед към мен и аз ѝ намигнах. На лицето ѝ се появи бледа сянка на усмивка.

— Флорида? — с надежда в гласа попита Суедж.

— Може би. — Преди много време им бях разказал за едно място там и то се бе запечатало в съзнанието им като своеобразна нирвана. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че няма шанс да изминем и половината път, преди да ни заловят.