Майкъл Смит - За подмяна

— Разчу ли се вече? — Въпросът ми беше излишен, защото знаех отговора.

— Разчу се навсякъде: „Джек е в града. Всички да внимават.“

— А, това е минало — казах аз. Хауи ме погледна с поглед, лишен от илюзии.

— Знам. И трябва да призная, че не това казват хората. Говори се само, че са те засекли пред Портала. — Той запали цигара и внимателно ме изгледа. — Как я караш, Джек?

Знаех какво ме пита. Още не бях готов да говоря за тези неща, дори не и с него. Може би никога и с никого.

— Добре съм. Но съм позагазил.

— Е, това вече мога да го повярвам. Какво мога да направя за теб?

Бръкнах в джоба си и извадих чипа. Представляваше малък правоъгълник от прозрачен перспекс, около четири на два сантиметра, дебел два милиметра. По единия от ръбовете му имаше редичка от златни контакти, чрез които се осъществяваше връзката между чипа и куплунга в дънната платка на компютър. Отпред се четеше съвсем обикновеното число „128“. Бях го намерил в чантата си след като напуснахме Фермата. И понеже не аз го бях сложил там, оставаше да бъде само Ратчет. Хауи го взе от дланта ми, погледна го отблизо и подсмръкна.

— Какво е това?

— Мисля, че е интегрална памет с обем 128 гигабайта — отговорих аз.

— Не познавам производителя. Откъде е?

— Даде ми го един приятел.

— Имаш късмет. Цените напоследък скачат както си искат, но тази седмица са високи. Мога да ти дам осемстотин, без да се прецакам жестоко.

— Не разполагам с много време.

Той бръкна под стола и извади голяма метална кутия. Постави я на масата, отвори я и вътре се показаха пачки мръсни банкноти. Всички пари в Ню Ричмънд са мръсни и в буквалния, и в преносния смисъл. Просто е невъзможно да се намери доларова банкнота, която в някой момент да не е била свързана с нещо незаконно и да не е била предавана в куфарче поне веднъж в цикъла на своята употреба. Хауи отброи осемстотин долара в петдесетачки и ми ги подаде, защипани с два пръста.

— Към това бих могъл да ти дам и заем.

Поклатих глава.

— Благодаря, не. Просто не знам кога отново ще мина насам. Може би никога.

— Тогава престори се, че съм ти приятел и ти правя подарък.

Усмихнах се и станах, като мушнах парите във вътрешния си джоб.

— Няма нужда да се преструвам. Не се безпокой за мен.

Хауи присви устни и вдигна поглед към мен.

— Знаеш ли, че за теб е обявена награда?

Изгледах го, без да кажа нищо, после все пак попитах:

— Вече? Да не говориш за стари истории?

Хауи обаче поклати глава.

— Не знам, мисля, че е съвсем нова. Защото аз чух за нея преди двайсет минути.

— И за колко говорим?

— Пет бона.

— Това е обидно. Съобщи ми като вдигнат на десет. Тогава ще мисля как да си опазя гърба.

Когато стигнах до вратата, Дат отстъпи крачка встрани, за да ми даде да мина. Спрях и погледнах нагоре към лицето му. Дат изглеждаше точно като най-зловещия кошмар на всеки, но се обличаше в скъпи дрехи и се бръснеше редовно. За него се говореше, че преди да започне работа при Хауи бил тръгнал сам от Маями: от самото дъно — в разпределителната, преди да реши да стане платен убиец. Разправяше се още, че се бил издигнал по старомодния начин, като в началото просто сплашвал хора: за сто долара влизал решително в нечий дом, изглеждал заварените там от главата до краката, произнасял с ироничен тон: „Ха, голяма работа!“ и си тръгвал. Негова специалност бил „подслушаният разговор“. Където и да отидела жертвата — в ресторант, бар или тоалетна — Дат се навъртал наблизо, така че да не го виждат, и на висок глас разговарял за постмодернизма. След време нещастникът полудявал.

Макар че сам той отричаше тези слухове. Така и не можах да преценя верни ли са, или не.

— Чу ли, че за главата ми са обявили награда? — попитах го аз. Той кимна. — Интересува ли те?

— Нее — проточи той. — Мисля да поизчакам, докато вдигнат на десет.

После ми намигна, а аз се усмихнах и излязох на улицата.

Сбогом на всичко това, мина през главата ми.

Мъжът зад касата ме гледаше особено, но аз, без да му обръщам внимание, минах по прашните пътеки между щандовете и започнах да избирам, каквото ми трябваше. Наех две големи опаковки соев шоколад, мляко на прах, евтини самоподгряващи се консерви „Хийтатин“… и най-големия буркан туршия „Фрапан“, който успях да намеря. През минута-две поглеждах към изхода, колкото да се уверя, че онзи продължава да ме следи с поглед. Започваше да ме дразни.

На излизане от сервизната шахта дадох на момчетата 170-те долара, които им дължах. Бяха приятно изненадани и споделиха, че е било удоволствие за тях да вършат бизнес с мен. Накрая ми дадоха визитна картичка, в случай че услугите им отново ми потрябват. Главният също ми каза, че господин Еймъс пожелал да бъда уведомен, че отсега нататък ще минавам безплатно. Отговорих им, че няма да се връщам.