Майкъл Смит - За подмяна

Насилих се да бутна вратата и влязох в бара. Беше почти празен, ако не се брояха няколкото заклети пияници, клюмащи над чашите си. Минах право отзад, където помещението бе по-малко, обстановката по-уютна и където можеше да бъде намерен собственикът.

— Джек Рендал — изрече глас и аз се обърнах.

Хауи седеше до една от масите, разхвърлял купчини фактури и всякакви документи пред себе си. Видя ли нещо подобно, душата ми закопнява за бартерната икономика, но за Хауи това е ежедневие, което той едва ли би допуснал да му бъде отнето. До десния му лакът стоеше неотворена бутилка „Джек Даниелс“, редом с голяма кофичка лед и две празни чаши. Беше се позакръглил, позагубил малко коса и се бе сдобил с обезпокоителен белег на челото, но с изключение на тези дреболии и той изглеждаше както преди. Усмихна ми се дружелюбно — олицетворение на безгрижието.

— Защо ми се струва, че не си изненадан да ме видиш? — отбелязах аз.

— Да те видя, не. Винаги се изненадвам, когато те виждам жив , но днес това чувство е особено силно. Дат? Поли? — Хауи направи знак с повдигане на брадичка към двамата маниаци на анаболните стероиди, които се правеха на незабележими край една масичка в дъното. Те станаха и се разделиха: единият отиде да покрие предния вход, другият блокира задния. Смятам се за предпазлив, но Хауи спи с базука под възглавницата. Дат ми кимна, докато минаваше край мен. — Момчетата от задната врата ми се обадиха — каза Хауи, хвърли по две кубчета лед в чашите и ги напълни с уиски. — Стори ми се, че говорят за теб.

— Това ми е много — казах аз, като приех пълната чаша.

— Зависи. Хайде, Джек, виждал съм те да се търкаляш под масата. Помня времената, когато към девет вечерта вече беше готов да си лягаш. Искаш ли малко рапт, докато си тук?

Поклатих глава, проклинайки наум Хауи, който с такава лекота бе прочел мислите ми.

— Успях да се прочистя.

— Само си мислиш, че е така — изсмя се той и вдигна чашата си. — За такива като теб прочистване няма.

Чукнахме се и отпих глътка. Хауи пресуши своята чаша на екс, облегна се и с наслаждение скръсти ръце върху корема си.

— Как са шмекериите? — поинтересувах се аз, разглеждайки бара.

— Все по-сложни. Какво ще кажеш например за това: различни двойки хора си звънят, определят си срещи, канят се на вечери. В първия момент идеята им се струва страхотна: малко вино, благопристоен разговор, шанс да надникнеш в деколтето на събеседничката. Но денят на партито наближава и в главите им започва да се стрелка въпрос: „Господи, с какъв акъл се съгласихме?“ Домакините се ужасяват от главоболията по организацията: трябва да дозаредят напитките, да поръчат свястна храна, да се уверят, че издайническите иригатори в баните са прибрани на скрито. Гостите пък имат да мислят за поръчване на луксозни таксита, наемане на досадни детегледачки и със съжаление си представят как цели няколко часа наред няма да могат да пушат. Всички са със скапано настроение. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да — отговорих аз, макар да не бях сигурен.

— Окей. Идеята е следната: Служба за отказ на срещи. В деня преди партито гостите позвъняват и отказват. Правят го съвсем вежливо и достатъчно рано, за да спестят излишните разходи. Всеки е изпитал приятно топло чувство, съгласявайки се да види другите, но така никой не трябва да подрежда след като гостите се разотидат, нито се налага да се изпращат обещаните бебешки снимки през половината град. Хората си остават по апартаментите, прекарват си чудесно вечерта сами и дори наслаждението им е по-голямо като си помислят, че са си спестили излизането.

— И какво общо имаш ти с това?

— Аз измислям причината за отказа — дори не се налага да бъде добра, понеже и без това никой не иска да се занимава с тези неща. Можеш откровено да кажеш: „Главата ми ще се пръсне, а и Джанет нещо се е скапала“, и ще чуеш в отговор: „Е, жалко, че става така, но ще го отложим за друг път… да, и на вас, дочуване“.

— Не виждам къде са парите.

— Благодарение на мен се спестяват разноските за храна, напитки, таксита. Вярно, едно време това нищо не струваше, но почакай да научат за мен на горните етажи. Ще направя състояние. Какво мислиш?

— Мисля, че това е пълна дивотия — казах аз и се засмях. — Още по-голяма от платените нападения.

— Хм, може и да си прав — призна той и се ухили. — Но не вярвам да си дошъл тук за това — знам, че ще изтърпиш, докато автобиографията ми излезе. Какво мога да направя за теб, шефе?