Майкъл Смит - За подмяна

В следващия миг прегръщах въздуха.

Около мен продължаваха да тичат хора, спасявайки се от сградите, които всеки момент щяха да се срутят. Вдигнах изпълнен с любов поглед към Ню Ричмънд, чиито безбройни стаи се изпълваха с нов живот. А когато древните двигатели изреваха с невероятна мощ, разбрах, че вече е излишно да се страхувам от преследвачите си — те бяха останали на пътя на огнената стихия в соплата. Това бе краят — не само техният, а на всички неща, които ме бяха преследвали.

Изкрещях възторжено името на Ратчет, защото внезапно осъзнах какво се бе случило: досетих се, че старият ремонтен дроид в двигателния отсек е намерил чипа и че интелектът на Ратчет ме е спасил за пореден път. Разсмях се неудържимо, а „Мегамол“ разкърши снага като планина, събуждаща се от вековен сън.

След миг колебание, сякаш старата машинария се напъваше да си спомни всичко, което някога така добре бе правила, градът се повдигна във въздуха, започна да се издига по-високо и все по-високо в небето, освободил се най-сетне от плена на земята. За да погледне отгоре старите пътеки и широките магистрали, събуден за нов живот.

Небето беше замръзнало по краищата, но синевата му подсказваше, че макар зимата още да не си е отишла, пролетта е на път. Харесваше ми и едното, и другото — дъжд или слънце, това е без значение, хубаво е дори само това, че има сезони.

Изчаках градът да се скрие от погледа ми, оставил на свое място съскащи кабели и пръскащи фонтани, после поех към Северна Флорида — майка ми и аз толкова много обичахме да ходим там. Два дни се разхождах без определена цел по брега и спях сред дюните на открито. После поех дълбоко дъх и намерих апартамента, в който бяха живели баба ми и дядо ми. Изглеждаше много по-стар и съвсем запуснат. Вече никой не живееше в него естествено, но аз си избрах една стая, която изглеждаше по-обитаема от останалите, и се настаних в нея.

Когато се почувствах готов, постъпих на работа в един бар в Сейнт Огъстин. Една вечер видях интересна новина на плоския информационен монитор — съобщаваше се за неуточнявано медицинско „заведение“ във Върмонт, което било атакувано от терорист. Никой така и не успял да разбере самоличността му — дори не се знаеше мъж ли е, или жена — и единственото сигурно бе, че е отвлякъл „пациент“, след което следите на двамата се губеха.

Първо се усмихнах, после гръмко се изсмях. Пристъпът ми продължи толкова дълго, че хората около мен се спогледаха и отдалечиха, така че в крайна сметка останах сам.

Пожелах на Суедж и Дейвид късмет с надеждата някой ден да ги видя заедно.

Вчера следобед пристигна Ниърли. Седях си край стария празен басейн откъм задната страна на блока и си спомних дните, когато тук имаше вода… и изведнъж тя се прокрадна зад гърба ми и ме фрасна по тила. Съвсем сериозно и доста силно.

Беше бясна от начина, по който се бях отнесъл с нея, но едновременно с това бе изпълнена със странна решителност. Разказа ми, че Суедж ѝ се явила насън и ѝ обяснила как да ме намери тук. Така че когато Ню Ричмънд кацнал за кратко в Сиатъл, тя слязла и изминала целия този дълъг път, за да ми даде да се разбера. Стоях онемял, докато крещеше и беснееше, а когато се изчерпи, я хванах за ръка и я поведох по старата дървена пътека към брега.

Разхождахме се, докато започна да се стъмва. Никаква светлинка не се забелязваше в старата изоставена сграда и човек трябваше да знае, че я има, за да различи тъмния ѝ силует в мрака зад дюните. Птиците кръжаха над бреговата линия както винаги, а ято объркани пеликани тежко прелетя над главите ни първо в една посока, после изплашено се върна в обратната.

Научих, че бизнесът на Хауи се развивал добре, както впрочем било и с Виналди, а „Мегамол“ все не спирал за дълго. Всеки път, когато Ню Ричмънд кацнел някъде, хората се опитвали да го привържат, за да могат да се качат, но Ратчет бил нащрек и никой не можел да му попречи да излети, когато сметнел, че трябва. Жителите на града нямали нищо против — всъщност били щастливи отново да летят.

Междините се затваряха.

Така и не разбрах каква част от случилото се беше идея на Ратчет, дали самият той не е бил променен преди години, когато е бил в Междината, или сам е сключил някаква сделка с децата още тогава, но вярвах, че ако някога някой отново поеме юздите на Ню Ричмънд, жителите му ще се почувстват много по-зле, отколкото сега, когато един малък чип се трудеше съвестно някъде дълбоко в него. Понякога е хубаво да приемеш подарък и Ратчет беше именно такова нещо. Ако трябва да избирам между някакъв неизвестен тип и Ратчет, бих предпочел да оставя съдбата си в неговите „ръце“.