Майкъл Смит - За подмяна

Изстрелът проехтя в тъмнината.

Оставих ръката си да падне и се вслушах в плиткото учестено дишане на човека, който ме бе видял да отмествам пистолета си в последния миг и да стрелям в пода. Останах неподвижен още малко, изчаквайки ехото да заглъхне и пак да останем само двамата.

— Защо уби Максен? — попитах аз. — Защото е решил, че вече няма нужда от теб и е извел Ихандим, за да те отстрани? Защото момчетата му са се захванали да премахват твоите хора и дори момичетата ти? Заради нещо друго? Има ли друга причина?

— Джек… — прошепна той.

— Махай се! — прошепнах аз.

Той стана и тръгна към вратата.

— Успех — бяха последните му думи.

— Ако някога ми попаднеш пред очите, ще ти убия. Ясно ли е?

Той кимна, отвори вратата и излезе.

Влязох в женската тоалетна, свалих панела и се изкатерих в тръбата. Наместих обратно панела с надеждата да отложа неизбежното още малко. Затичах се по вентилационния коридор, без да се пазя и без да обръщам внимание на ударите по главата. Не ми бяха останали жизнени сили да се безпокоя за някаква си несъществена болка. Вслушвах се в шума на парчетата от мозайката, падащи по местата си, виждах как променят цялостната картина и се питах дали това има някакво значение.

Подсъзнанието ми регистрира шума зад мен — доказателство, че са намерили панела, — последван от късия вик на Жуаджи, с който оповестяваше, че е чул стъпките ми. Имах доста преднина, но бях неприятно изненадан от бързината, с която бяха надушили следите ми.

Бяха отлични войници. Бях успял да им се изплъзна, но те пак ме бяха намерили и сега се готвеха да свършат работата си.

За целия ни съвместен живот баща ми бе успял да формулира една-единствена мисъл, на която се възхищавах: „Състезанието е приключило, когато всички се приберат по домовете си, а ти останеш сам на стадиона“. Казваше тази сентенция всеки път, когато загубеше работата си. В такъв случай обикновено събирахме багажа и се готвехме да потеглим за друг град, така че не ми бе оставало много време да се замисля над думите му, и затова така и не бях разбрал какво точно иска да каже. Имам предвид тогава. Защото докато тичах сега, останал без дъх, из влажната утроба на Ню Ричмънд, изведнъж ме осени просветление. Реших, че трябва да изиграя играта до края, и продължих да слаломирам по преплетените коридори, завивайки във възможно най-нелогичните посоки, за да се добера накрая до главната шахта. Притиснах вертикалните пръти на стълбата с ръце и крака от външната им страна и се плъзнах надолу с максимална скорост.

Но чувах неизменно крачките на тежките им ботуши зад гърба си, така че когато пуснах стълбата на най-долното ниво, знаех, че нямам никакъв шанс. Ще призная, струваше ми се адски нечестно да стигна толкова далеч и всичко да завърши така безславно. Защото аз исках само да се махна от шума и да намеря малко спокойствие. И тогава го видях — онзи последен миг, оказал се така неумолимо предопределен. Видях мъжете, които даже не ме познаваха достатъчно, за да ме мразят толкова силно, и които просто изпълняваха заложения в тях програмен код, видях израженията им, когато ме заобикаляха в онези последни секунди на моя живот, почувствах ледените остриета на предсмъртния страх да се забиват в тялото ми. Изобщо видях се да умирам в търбуха на Ню Ричмънд и… не ми се стори толкова неприятно. Но най-странното бе, че почувствах необяснима близост с покойния ми баща. Колкото и нескопосано да бе изживял живота си, той се бе съпротивлявал на поражението до последния си дъх и тогава просто бе хвърлил картите на масата.

И докато тези последни мисли се въртяха из главата ми, видях нещо пред себе си — нещо, което прогони образите и ме накара да забравя за тях.

Бях спрял, гледах в тунела и се питах възможно ли е да намеря точно сега и точно тук нов маршрут — някакъв път, който да ме отведе до дупки, достатъчно малки, за да не бъдат открити. Бях като парализиран от нерешителност и погледът ми тревожно скачаше по гладките метални стени на вентилационната шахта, когато изведнъж осъзнах, че… просто не би следвало да ги виждам!

Едва сега обърнах внимание, че някъде в далечината има слаб източник на светлина — нещо като свещ, чийто пламък се полюшва от течението. И докато гледах, забелязах, че се приближава към мен и че вече не е точка, а оранжево сияние. В един момент спря да се приближава и започна да расте. Намираше се само на няколко метра от мен.

В центъра на сиянието имаше нещо. Някаква фигура.