Майкъл Смит - За подмяна

Изгорелият поклати неодобрително глава. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих последното, което ми бе останало — портфейла.

— Ето — казах аз. — Може да вземете това.

Той го взе и претърси отделенията му. Имаше не повече от десетина долара, но преди да го захвърли презрително, намери старата ми ownCard .

— Става — одобри той и двамата отстъпиха. Не ги предупредих, че опитът да използват кредитната карта ще им донесе повече полицейско внимание, отколкото ако се изпикаят върху главата на началник Маколи. Излишно бе да ги предупреждавам — скоро сами щяха го установят, а и без това ми изглеждаха като хора пред пенсия. Скочих в клетката, натиснах бутона, облегнах се на стената и полетях надолу.

Едва когато слязох на 8-и си спомних, че в портфейла беше и единствената останала ми снимка на Хена и Анжела. Невъзможно бе да се върна. Отсега нататък трябваше да разчитам само на спомена.

Понесох се по осветените с лампи улици на 8-и. Минах през места, които прекрасно познавах, и покрай началото на малката уличка, на която се намираше барът на Хауи. Излязох на главната улица и се отправих към ресторанта, през който се стигаше до шахтата. Имах чувството, че наблюдавам живота си на лента, която се прожектира обратно, сякаш той бе стигнал до своя край преди около час и сега някой пренавиваше касетата, минавайки през онова, което вече бях преживял, назад към началото, където всичко щеше да свърши. Да свърши или може би да започне наново.

Залитнах на завоя преди последната права отсечка, но някак запазих равновесие и без да намалявам скорост, се стрелнах към входа на ресторанта. Бях само на десет метра от него, когато установих, че нещо не е наред: масите отвън ги нямаше, а зад витрините бе тъмно. Мощният ритник върху вратата само ми разкри, че е заключена и здрава. Огледах се, не видях никого и стрелях в ключалката. Бутнах вратата и влетях в тъмнината, без да забравям да затворя след мен. Надявах се Ихандим и другите да са загубили следите ми. Но дори и да не беше така, този маршрут щеше да ми даде няколко допълнителни секунди аванс. Не беше кой знае какво, но по начина, по който се развиваха нещата, дори секундите можеха да се окажат решителни.

Проправих си път между събраните маси и столове към тоалетните в дъното, вслушвайки се в шума откъм улицата. Очаквах всеки момент да се появят преследвачите ми, но вариантът, който бях избрал, поне ми даваше надежда бързо да им се измъкна.

За всичко бях готов, само не и за лампата, която светна над една от масите до отсрещната стена. Тя хвърли конус жълта светлина, а в конуса стоеше добре познат ми мъж.

— Хауи ми каза, че си заминаваш — каза той.

— Здрасти, Джони — отговорих аз и насочих пистолета право в сърцето му. — Имаш две минути, за да ми обясниш защо уби жена ми и дъщеря ми, а после ще те гръмна.

— Кога се досети? — попита ме Джони и бавно се отпусна на стола. Останах където си бях, все така насочил пистолета към него със свален предпазител.

— Не знам — признах аз. — Може би преди секунда, а може би по-рано. Ти знаеше какво се е случило с брата на Максен. Не мисля, че си чул някакъв слух. Според мен си го чул от него. Приказките ти за изкупление. Прецизният подбор на думите. Не, ти не си платил за убийството на Хена и Анжела, а сам си го извършил. — Джони не каза нищо. Времето минаваше, но то изведнъж бе престанало да бъде скъпоценно за мен. Трябваше да разбера. Предпочитах да разбера, но не и да се терзая в догадки до края на дните си. — Защо, Джони?

— Максен се свърза с мен, Джек. Започнах като обикновен бандит, нали знаеш как беше. Опитвах се да завъртя нещо, но всички ниши изглеждаха заети. Маколи държеше нещата под контрол със старите полицаи и нямаше кой знае какво поле за действие. И ето че един ден се появиха момчетата на Максен, намериха ме и ме закараха при него. Той каза, че смятал да се захване с рекет, защото парите от законен бизнес не стигали за нищо.

— И така ти тръгна с него.

— Е, не останах с впечатление, че предложението му е отворено за преговаряне. Няма как да знаеш, затова ще ти кажа, че седяхме в малка стаичка и понеже към главата ми бяха насочени няколко пистолета, ми хрумна мисълта, че няма кой знае какво за губене. Кажех ли „не“, щеше да ме похарчи на секундата. Затова казах „да“ и ето че ми предстои да управлявам по-голямата част от шибания Ню Ричмънд.

— Вързан на каишка.

— Това се отнася до всички ни, Джек.

— Значи той плащаше на полицията заради теб.