Майкъл Смит - За подмяна

Вместо да се насоча към експресните асансьори заедно с останалите, аз се измъкнах незабелязано и се върнах по един от коридорите, за да потърся резервното стълбище, предвидено точно за случаи като този. Знаех, че трябва да се намира на не повече от неколкостотин метра. Не очаквах друг да се сети — тук, на 203-ти етаж, рядко се налага да се спасяваш по този начин и едва ли бяха отработвали ситуацията с учение. Малко по-надолу по коридора се натъкнах на майката на Луела. Бяха я оставили сама. Ръцете ѝ трепереха, но лицето ѝ изглеждаше спокойно. Гледаше право напред и не личеше да ме е познала.

Никой не охраняваше вратата към стълбището — предполагам, понеже хората на Максен бяха ангажирани с хаоса на горните етажи. Хванах дръжката и се обърнах да се огледам.

И докато отварях вратата, една ръка се протегна и ме издърпа през нея.

— Как, по дяволите, успя да се качиш дотук? — попитах аз, макар да бях изконсумирал в значителна степен способността си да се изненадвам. Пред мен в тъмната шахта на стълбището стоеше Хауи, въоръжен до зъби и наежен по непознат за мен начин.

— По стълбите — отговори ми той. — Донякъде. — Може би би трябвало да ми изглежда абсурден: четиридесетгодишен мъж с щръкнала коса, скрил възпълното си тяло под цял арсенал, но не беше така — по-скоро изглеждаше страховит.

— И как се досети да чакаш точно тук?

— Нищо не съм се досетил. На всички изходи има мои момчета, които внимават да не те изпуснат, но късмета извадих аз.

— Досещал си се, така ли?

— Общо взето… Снощи говорих с Виналди. Мисля, че вече ще работим в по-тясно сътрудничество.

— Поздравявам те — казах леко разочарован. — Защо не ми съобщи?

— Защото щеше да се издъниш и със сигурност щеше да намериш начин да те убият в суматохата. Виж какво — и той сложи ръка на рамото ми, — недей да мислиш, че гледам на това като на нещо много достойно. Но аз работя за Виналди. И още нещо… Според мен това бе единственият начин и работата да се свърши, и ти да имаш шанс за оцеляване. Защото аз знаех, че така или иначе щеше да се опиташ да го убиеш. Но тогава щяха да те надупчат. А така Виналди направи каквото трябваше и ти още си жив.

Лицето му бе мрачно и усещах, че име още нещо, което занимава мислите му.

— Но? — подсказах му.

— Но сега си оставен на Ихандим и другите и вече си сам. Случилото се слага край на договорните им отношения с Максен и няма никакво съмнение, че сега те мразят повече, отколкото мразят Виналди. Убил си трима от тях, а останалите никога няма да могат да се върнат в Междината. Не е нужно особено въображение, за да се досетиш, че са ти се надървили като на никой друг.

Досещах се какво следва. И Хауи го каза, без да скрива неудобството си:

— Трябва да бягаш. Трябва да напуснеш Ню Ричмънд и най-вероятно да забравиш за връщане тук.

— Благодаря — въздъхнах аз и съжалих, че няма друг, по-подходящ начин да се сбогувам.

— Бягай — посъветва ме Хауи.

И аз го послушах.

Спуснах се на бегом три етажа. Краката ми се движеха като на навита механична играчка. Напуснах стълбищната шахта през някаква врата на 197-и етаж. Спрях се в нерешителност, затруднен да реша какво да предприема по-нататък. Очевидният отговор бе най-близкият експресен асансьор, но трябваше да имам предвид, че ако Ихандим е тръгнал по петите ми, несъмнено се е погрижил за тази очевидна възможност.

Не можех да измисля нищо. Главата ми бе празна. Времето течеше. Втурнах се към асансьора.

197-и би изглеждал като Райската градина, ако навремето бяха имали достъп до наноторове. Прелетях като вихрушка по централната алея на парка, минавайки покрай храсти така изкусно подкастрени, че сигурно им бяха дали правото да гласуват. Избягнах в последния момент групичка излезли на разходка старци, добрах се до асансьора, влязох в кабинката и натиснах бутона.

Спрях на 160-и и изчаках няколко секунди, готов да чуя пукотевица или да ми се случи нещо също толкова кофти. Но понеже не се появи никой, надникнах през вратата и разбрах, че съм на един от пазарните етажи. Пред мен се простираше улица, чезнеща в източна посока. Знаех, че на около половин миля оттук трябва да има друг експресен асансьор, който би следвало да ме свали по-надолу.

Затичах се накъдето мислех, че трябва, като се стараех да държа главата си вдигната, отчасти за да не се блъскам в пазаруващите, но повече с надеждата, че така ще облекча достъпа на кислород до дробовете си. Хората ме гледаха с откровено недоумение. При тяхното богатство, когато им се тичаше, сигурно си наемаха някой, който да се мъчи вместо тях.