Майкъл Смит - За подмяна

Накрая видях Суедж, но не бе тъжна — смееше се.

Нисък звук ме информира за разтварянето на двете огромни врати в дъното на необятната зала. Входът за параклиса, както и можеше да се очаква, бе максимално далеч от мястото, където чакахме, за да се подчертае за пореден път в колко голямо помещение се намираме. Изненадващо бе, че досега не ни бяха подложили на още едно-две унижаващи достойнството изживявания, като например хапки от силикон или умален модел на Млечния път, изработен от редки диаманти. А може би и на тези неща щеше да им дойде времето, примерно след службата. Ако беше така, аз никога нямаше да ги видя.

Защото когато тръгнах заедно с другите опечалени по дългия път през залата, знаех какво ще направя. Щях да дръпна воала от Максен, за да покажа на присъстващите, че дори хора, изтъкани от светлина, са способни на тежък грях.

Докато вървяхме, забелязах сред тълпата началника на полицията Маколи, който скромно се държеше по-назад. От всички поканени той единствен можеше да ме познае. За щастие беше прекалено зает да убеждава в нещо някаква знаменитост, за да има време да погледне към мен. Когато влязохме в параклиса, се позадържах и така седнах на крайно място на една от последните редици столове. Параклисът беше изненадващо малък и полутъмен. Капацитетът му бе горе-долу колкото да събере поканените. По временната суматоха отпред можех не толкова да видя, а по-скоро да се досетя, че гостите се надпреварват кой да заеме най-добрите места, но аз специално усещах странна дистанцираност. Съзнанието ми беше започнало да се изтегля обратно в главата ми, в онова вътрешно пространство, където цареше спокойствие.

Прибирах се у дома. Едва сега започвах да осъзнавам нещо, което сигурно винаги е било така: колко малко усилие е необходимо, за да разбереш, че си прекарал прекалено дълго живеейки изнесен пред себе си, пред мислите, и че всъщност е безкрайно лесно да разтвориш широко вратите към онази стая отзад и да се върнеш в нея, където винаги ти е било мястото. Чувствах, че съм взел правилното решение и че ако разчета действията си добре във времето, ще мога да свърша каквото трябва, преди да ме убият.

Чаках службата да започне и погледът ми обхождаше стените на параклиса, скрити под потъмняла от времето дървена ламперия. След дълги години на бягство бе някак изненадващо дори и за мен да се видя най-сетне попаднал на място, където цари такова спокойствие. Вътрешните колони бяха изработени от цели стволове на дървета и макар лакирани, бяха оставени нерендосани, за да изглеждат максимално естествени с грубостта си. Едва ли в тази зала имаше някой, който в момента да осъзнава, че този параклис няма нищо общо с християнството, а по-скоро символизира по един деликатен начин тайните, научени от Максен по времето, когато е бил войник в Междината. Да, вярно, че имаше разпятия и икони по местата, където бе редно да се сложат, но от друга страна, единственото осветление идваше от хилядите свещи, подредени в редици върху всяка открита и свободна повърхност и хвърлящи мека маслена светлина, която можеше да напомня за едно-единствено място. Липсваха само няколко сини лампи с индиректно осветление по ъглите и всичко щеше да бъде перфектно.

Гостите най-сетне заеха местата си и службата започна. Спомних си колко пъти се бях крил зад дърветата в минутите спокойствие преди избухването на огнените бури, настроил всяка фибра на тялото си към музиката на живота и смъртта. Малък църковен хор запя нещо старо и сантиментално, вероятно по избор на майката на Луела, и древните архаично звучащи фрази отекнаха в пространството на параклиса като изплашени птици, опитващи се да намерят гнездата си.

В този момент стана братът на Луела и се отправи към аналоя. Прочете кратко слово, акцентът на което бе върху това колко продуктивен член на обществото била сестра му. Благодарение на перфектно настроената озвучителна уредба думите му бяха чути в цялата зала. Една възрастна жена до мен се разплака и направи на нищо скъпоценния ръкав на роклята си. Не че имаше някакво значение, тя и без това едва ли щеше да я облече втори път. Никой не бе в състояние да ме убеди, че е познавала Луела. Започвах да съжалявам, че Ниърли не е с мен. Точно това се бях опитал да ѝ разкажа снощи — че понякога телата ни сами предприемат действие, тласкани от емоция, върху която нямаме контрол. Така и моето търпение бе започнало да се изчерпва. Реалният свят трябваше да научи как да се отнася към Междината, защото в противен случай всичко щеше безнадеждно да се обърка.