Майкъл Смит - За подмяна

След минута-две разбрах, че съм избрал погрешна посока, така че завих на първата пресечка и излязох на друга търговска улица. Бях насочил вниманието си изцяло върху въпроса какво да правя като сляза от следващия асансьор и точно затова не забелязах Жуаджи преди разстоянието между нас да бе станало под петдесет метра.

Той се носеше на пълна скорост също като мен — истинско олицетворение на побеснял човек. По бузата му се стичаше кръв, а тичането му бе затруднено от провлачването на единия му крак. Кожата му изглеждаше като че ли бе прекарал години под земята. Нито едно от тези неща не бе в състояние да му попречи да свали метнатата през рамо ловджийска пушка и да стреля напосоки към мен през тълпата.

Разнесоха с писъци и няколко души паднаха, но в този момент аз зърнах малка уличка между сладкарница за сладолед и скъп бижутериен магазин и се хвърлих без замисляне в нея. Зад гърба ми се разнесе нов оглушителен изстрел и ако се съдеше по лицето на младата жена, покрай която минах, изглежда, ме преследваха силите на Ада. Самият аз не счетох за нужно да се оглеждам. Прецених, че ако ме хванат, няма начин да не разбера.

И тогава Бог ми подхвърли кокал под формата на някакъв нещастник на мотоциклет. Той бавно пърпореше по уличката и се пъчеше пред излезлите да позяпат кискащи се млади момичета, никое от които не би могло дори да мечтае да пазарува на „Индиго Драйв“. Свалих го от седалката с такава скорост, че предполагам и до днес не е разбрал какво точно му се случи, скочих на неговото място, дадох газ и с рев на мощния двигател се понесох по улицата, без да свалям пръст от бутона на клаксона. Тълпите пазаруващи се разтваряха пред мен, така че без инциденти профучах покрай хора, ококорили очи като пълни луни.

„Не се безпокойте за мен — умолявах ги аз. — Това изобщо не ви засяга. Продължавайте и ме забравете.“

Четири минути, изпълнени до последната секунда с нарушения на правилника за движение, ме доведоха до експресния асансьор. Вратата по някакво чудо бе отворена и аз нахлух вътре заедно с мотора и коша към него. Излишно е да описвам смайването на младата двойка, която чакаше да потегли.

— Но моля ви, не можете да влизате тук така — осмели се да ми направи забележка младежът. — Това е драстично нарушение на пътната политика в Ню Ричмънд.

Отвън се разнесе изстрел от ловджийска пушка и сачмите изчаткаха по металните стени на клетката.

— Случайно да искаш вътрешните ти органи да бъдат нарушени със сачми? — поинтересувах се аз. Младежът изплашено поклати глава. Намигнах му: — Ами натисни тогава шибания бутон за надолу.

Той ме послуша и вратите се затвориха достатъчно бързо. Бяха стъклени, а това ми даде възможност да видя, че Жуаджи се намира само на стотина метра. По-лошо бе друго: редом с него тичаше Ихандим, хванал готово за стрелба тежкокалибрено оръжие. Досега се бях радвал на съвсем епизодични контакти с него. Искаше ми се познанството ни да продължи да се развива все в този дух.

Пътувахме с експресния цяла вечност. Младата двойка изрази готовност да напусне компанията ми колкото се може по-скоро, но аз ги окуражих да останат с многозначително поклащане на пистолета си. Те се възхитиха на изработката му и се съгласиха, че ще е крайно неразумно да се сбогуваме, преди да са имали възможност да видят как го използвам.

Асансьорът величествено се спусна до зоната на 80-ите етажи и аз се загледах през прозорчето към величествения атриум, образуван от цилиндричен отвор, обхващащ цели десет етажа, по балконите на които се спускаха увивни растения. Гледката бе удивително красива и напомняше за митичните висящи библейски градини. Бях идвал тук най-много два-три пъти в живота си, макар това да бе любимото място на Хена. Съжалявам, че не го бях правил по-често. Все старото оправдание: много време загубено в стаички, в които изобщо не бе следвало да влизам.

Асансьорът започваше да забавя и аз надникнах надолу без особени надежди в сърцето. Лошите ми предчувствия не се бяха оказали без основание, понеже там ме чакаше стар познат с примигващи сини лампички в главата. Нямах никакво обяснение как Ихандим бе успял да изпревари експресния асансьор, но фактът бе налице — той ме чакаше. Сигурно имаше тайни пътища, за които дори аз не знаех. Той бавно вдигна глава, погледите ни се срещнаха и аз видях в неговия омраза, чиято сила бе непостижима за мен — което ни поставяше в неравно положение. След секунда до него цъфна и Жуаджи, а после се присъединиха още двама.