Майкъл Смит - За подмяна

— Хайде, тате — каза тя. — Време е да тръгваме.

Не поставих предложението под въпрос и само стиснах по-силно тънките пръстчета. Някаква сила ме дръпна напред, а гласът продължаваше да шепне. Краката ми намериха нова сила, болката в гърдите ми изчезна или може би се усили над прага на сетивата ми. Тялото ми всмукна ред от хаоса около мен и започна отново да функционира по желания начин.

Така и не паднах, нещо повече — намерих нов ритъм. Понесох се през тунела като дете, устремено към морето, различимите допреди малко подробности по стените се сляха в сива пелена и единственото, което остана достъпно за изморените ми сетива, бе малката топлинка и шепотът. Тялото ми пронизваше пространството с такава скорост, че не бях удивен, че тропотът на преследвачите ми заглъхва. Знаех, че ме следват, но това като че ли вече нямаше значение. Те можеха да разчитат само на омразата си, докато аз се бях убедил, че има и по-висша сила.

Носех се след Анжела, сякаш ставаше дума за последното ми бягане, чувствах се неземно щастлив и разбирах, че точно така и трябва да бъде. С някаква необяснима окончателност знаех, че не можеш да легнеш и да зачакаш идването на тъмнината и крадливото приближаване на смъртта. Трябва да тичаш и единственият ти основателен страх следва да бъде, че спреш ли, това означава край — твоят край преди всичко останало.

Тичах и усещах физически всяка секунда да се разтяга до скъсване и да се опитва да поеме в себе си всичко, случило се преди нея. Нищо нямаше да се загуби, нищо не можеше да остане напразно сторено. Всичко, което бях направил — всяко дело, всеки поглед, всяка дума, всяко вдишване — блеснаха пред мен — огромни, безкрайни и… мои. Не животът мина пред очите ми, а аз се пронесох пред него. Ниърли се бе оказала права. Спомените са като книга, която си прочел и загубил, а не като библия, завещана ти до края на живота.

Видях някаква светлина пред себе си и едновременно с това установих, че долавям странни звуци, отекващи в тунела около мен. Струваше ми се, че още чувам крачките на Ихандим и хората му, но те бяха далеч зад мен. Рано или късно щяха да ме настигнат, но дотогава щях да съм намерил начин да напусна Ню Ричмънд. Пробягах последната отсечка изморено — отново бях загубил ритъма. Радостта ми повяхваше, сякаш бе гориво, което се изчерпваше. Чувствах се като след еуфоричната фаза на рапта и ми се искаше да имам малко подръка.

Телцето на Анжела се мерна пред мен и пое нагоре по някаква стълба, която забелязах едва сега. В края на тунела се виждаше светъл правоъгълник и аз разбрах, че, без да забележа как, съм се изкачил на по-горното ниво, над реактивните сопла, с лице към изхода, който ми беше известен.

Момчетата на вратата ме гледаха зяпнали и неспособни да издадат звук. Аз самият бях приятно впечатлен от скоростта, на която се бях оказал способен, и се разочаровах, че не намират подходящи думи, за да ме поздравят. Приближих се и разбрах, че в очите им има не възхищение, а див ужас.

Звукът, който бях доловил преди малко, се бе засилил и отекваше в стените… и изведнъж целият град се разтресе. Преди да се добера до вратата, пазачите, които я охраняваха, се обърнаха и побягнаха.

Изхвръкнах от Ню Ричмънд, все така теглен от ръчичката на Анжела, претичах през сутерена и нагоре по стълбите — и когато напуснахме Портала, видях, че не сме единствените — всички бягаха, за да се спасят.

Спрях внезапно в центъра на този хаос, заобикалян от стотиците изплашени хора, напускащи сградите, построени около стените на града. За момент не знаех какво да мисля, дори ми мина глупавата мисъл, че съм поставил началото на ново увлечение, на което е съдено да се превърне в мода, но в следващия миг нов дълбок тътен ми доказа онова, което подсъзнанието ми беше уловило със сигурност.

Тя пак ме дръпна и аз ѝ позволих да ме изтегли по-далеч от грамадата на Ню Ричмънд — на безопасно място. Струваше ми се, че продължавам да чувам кошмарните преследващи ме стъпки, но разбирах, че това е невъзможно, че те още се намират в реактивните сопла и че Ихандим и хората с него сега се търкалят, съборени от сили, събудили се за нов живот.

Бяхме се отдалечили на двеста метра, когато най-сетне спряхме. Обърнах се да я видя и малката ѝ фигурка скочи, както винаги бе правила, в ръцете ми. Хванах я, притиснах я до себе си и имах чувството, че никога не съм я изпускал. Зарових лице в нейното, вкусих от аромата на майка ѝ и чух жизнерадостния смях на дъщеря си.