Тимъти Зан - Ангелиада

Само че не ставаше. Трилинг имаше приятели навсякъде в Ухуру. Рано или късно щеше да се добере до нея. А на Лорелей… е, поне ще е с една глава напред.

Може би. Бръкна в джоба си — усети онова изтръпване в пръстите, което изпитваше винаги, когато докосваше нещо, до което се добираше с кървав пот на челото, и извади безценното парче фибропластмаса. Най-отгоре се мъдреше името Чандрис Лалаша. Вероятно за стотен път ѝ се прииска да имаше времето и парите да се сдобие с нова идентичност. Не беше използвала презимето си, откакто навърши тринадесет — година преди да срещне Трилинг и да тръгне с него. Но ако той се добереше до списъка на пътуващите, името Чандрис щеше да е достатъчно за разобличаването ѝ.

Мислено изсумтя. Как ли пък не, ако . Когато . Трилинг бе онзи, който я научи да прониква в засукани компютърни системи. Единствената ѝ надежда бе той просто да не очаква от нея толкова луда постъпка или поне да не вярва, че ще успее да събере пари за билет толкова бързо.

Но кой всъщност можеше да знае как точно работи мозъкът на Трилинг?

Чандрис несъзнателно стисна картата си още по-силно. Веднъж бе чула някакъв тип да разправя как убил жертвата си с билет за междузвездно пътуване. Чудеше се дали в тази история няма зрънце истина.

Опашката беше започнала да намалява. Пътниците прокарваха билетите си през четеца, показваха ги на дежурния служител и изчезваха в проходния тунел. Чандрис облиза устни, потръпвайки от непознатия ѝ тръпчиво-сладникав вкус на скъпото червило, и се изправи. Сърцето туптеше направо в ушите ѝ. Нареди се на опашката. Сега беше моментът. Както и последният шанс на Трилинг да се добере до нея. Беше прекарала цели четири часа — наблюдаваше внимателно преминаващите пътници, за да се убеди, че той не се промъкнал на борда. Ако хванеше тази последна совалка, щеше да е в безопасност. Поне засега.

Стигна до четеца и служителя.

— Здравейте — поздрави я мъжът. Погледът му се плъзна за миг по ярко русата ѝ коса, още по-яркото ѝ червило и крещящото облекло — нескопосан опит да имитира висша мода. Когато отново погледна лицето ѝ, изглеждаше леко развеселен. — Вие сте?…

— Чандрис Лалаша — измърмори тя, бутна билета под носа му и след това го размаха над четеца.

— Добре дошли на борда, госпожице Лалаша — усмихна се служителят. — Заминавате да учите ли?

— Да. На Лорелей — отговори Чандрис. Контролиращата машина удари печат върху билета ѝ и тя прибра пластмасовата карта в джоба си.

Служителят поклати глава и се усмихна.

— Така си и знаех. Не преставам да се учудвам колко изобретателни са колежаните при избора на пътно облекло. Приятен полет.

— Благодаря — каза Чандрис и тръгна по тунела. Надяваше се, че никой не е забелязал пламналите ѝ бузи. По дяволите, пак го направи! Пак беше готова да отговаря на обида там, където нямаше и следа от нея. Все същата докачливост, която я държеше в Барио — испанския квартал — и извън богатите райони на Ню Мексико Сити, където живееха наистина едрите риби. Поне така твърдеше Трилинг…

Мускулите на гърба ѝ се стегнаха и тя рязко се обърна. Очакваше да види как Трилинг крачи зад нея с блеснали очи и луда животинска усмивка.

Нищо. Просто двойка закъснели пътници и никаква следа от суматоха около пропуска зад ъгъла.

Пое дълбоко дъх и продължи. В края на тунела чакаше совалката — нещо като огромен самолет с безкрайни редици седалки. Избра място, от което да може да държи входа под око, остави ремъците да се закопчаят около нея и зачака. Последния шанс на Трилинг…

Пет минути по-късно вратата се затвори с глух звук… и едва когато совалката се отдалечи от терминала, тя позволи на мускулите си да се отпуснат за първи път от часове. От месеци. Най-после… най-после можеше да се надява, че се е освободила от Трилинг Вейл.

Костваше ѝ само напускането на единствения дом, който бе имала.

Полетът до космическия лайнер продължи около час. Час, който за Чандрис бе изпълнен с вълшебства.

Веднъж беше пътувала с обикновен самолет, но тогава бе прекалено заета да изглежда незабележима, за да се наслади истински на полета. Сега беше различно. Перестите облаци, превръщащи се в бяла празнота пред совалката; сградите, хълмовете и горите отдолу; самото усещане за полет… остави се да бъде погълната изцяло от него, залепила лице в студения илюминатор в стремежа си да не пропусне нищо. Повърхността продължаваше да се отдалечава, облаците скриваха по-голямата част от гледката, а тъмносиньото небе постепенно започна да прелива в черно. Глухият тътен на двигателите утихна до шепот и Чандрис леко започна да се олюлява в предпазните ремъци.