Тимъти Зан - Ангелиада

През следващите няколко минути остана със здраво стиснати юмруци и зъби, обхваната от ужасното чувство, че пада заедно със совалката обратно към земята. После стомахът и мозъкът ѝ се успокоиха и тя отново бе в състояние да се съсредоточи върху ставащото отвън. Звездите се виждаха в черното небе пред нея, макар че слънцето продължаваше да блести в единия ъгъл на илюминатора. Известно време се възхищаваше на невижданото досега зрелище и местеше поглед от слънцето към звездите и обратно.

След това далеч напред и над нея се появи „Ксирус“.

На пръв поглед не представляваше кой знае какво — приличаше на някаква играчка или макет, осветен от редици малки светлинки. Но с приближаването на совалката ѝ стана ясно, че определението на подобни кораби като летящи градове не е просто празни приказки.

Притисна нос към студения прозорец и се усмихна. Ако Барио я бе научил на нещо, то бе как да оцелееш в град.

Пристигнаха на „Ксирус“ след минути сред дрънчене и внезапното възвръщане на гравитацията. Заедно с останалите пътници Чандрис се изкачи по стръмните стъпала, издигнали се от тавана на совалката, и се озова в просторно помещение с огромна схема на кораба на една от стените. Номерът на каютата ѝ бе написан върху билета. Направи бърза справка и се насочи към кърмата.

Останалите вече се бяха настанили. Три. От средната класа, както веднага стана ясно от брътвежите им за колежа и разни глупости, докато тъпчеха шкафчетата с най-различни дрехи и се оглеждаха. Чандрис мълчаливо отиде до четвъртото легло, където вече се намираше мъничкият ѝ куфар. Когато я забелязаха, разговорът им стана още по-безсмислен.

— Хубаво костюмче — подхвърли една от тях зад гърба ѝ. Тонът моментално предизвика хихикане у приятелките ѝ. — Сама ли си го ши?

Чандрис се обърна, погледна я право в очите и отговори невъзмутимо:

— Разбира се. Това е едно от изискванията.

Момичето се стъписа.

— Какви изисквания?

— Къде учиш? — отговори на въпроса с въпрос Чандрис.

— Ами… В университета Ахан на Лорелей. — Момичето изглеждаше още по-объркано.

— Е, това обяснява нещата — сви рамене Чандрис.

Обърна им гръб и почна да разопакова багажа си. С крайчеца на окото си гледаше как трите момичета са се скупчили мълчаливи и сконфузени и се мъчат да определят класата ѝ. Истинските представители на средната класа — поне онези, които тя смяташе за такива — веднага щяха да престанат да поддържат подобен разговор. Тези обаче явно се бяха издигнали наскоро — достатъчно умни, за да подражават на маниерите и начина на говорене на средната класа, и прекадено тъпи, за да си дадат ясна преценка за ситуацията.

Поне се справяха според очакванията ѝ.

— О, стига, Кейл — наруши тишината една от другите. В гласа ѝ се долавяше подигравателен тон. „Очакваната реакция“ — помисли си презрително Чандрис. Само че закъсняла. — Виж ѝ багажа, за бога. Сигурно е събрала парите за билета си от бакшиши.

Третото момиче се изкиска.

— Или с персонално обслужване — иронично добави тя и подсвирна — доста сполучлива имитация на сигналите на проститутка от Барио. Трите се засмяха.

— Момичета, момичета — обади се първата с престорен укор. — Изобщо не сте прави. Обзалагам се, че тя е толкова умна, че изобщо не я интересува, че се е облякла като повлекана. Сигурно е голяма работа в ядрената физика или политологията. Или в нещо още по-засукано.

Чандрис запази мълчание, макар да се бореше с почти непреодолимото желание да се обърне и да покаже на малката тъпачка къде зимуват раците. Друго от момичетата каза още нещо, което породи нов кикот. След това разговорът продължи от мястото, където беше прекъснат. Чандрис подчертано бе изключена.

Тя остана в каютата още половин час. Преструваше се, че подрежда оскъдния си гардероб и че не обръща внимание на ехидните забележки, които не бяха задължително отправени по неин адрес… и когато излезе, трите вече ѝ бяха съвсем ясни. До най-малката подробност в жаргона им, всеки безсмислен жест, тъпа шега, клюка, училищни лафове и бръщолевене за дрехи.

Всичко, което щеше да ѝ трябва, за да изглежда като една от тях.

Известно време просто се мота безцелно из общодостъпните места в сектора — места за хранене, салони, зали за упражнения и така нататък. Искаше да почувства кораба. Коридорите бяха почти пусти — повечето от пътниците, които бяха напуснали каютите си, се тълпяха в залите и се запознаваха. Почти недоловимият аромат на алкохол и другите миризми я привличаха и неведнъж ѝ се прииска да се присъедини към останалите и да отложи проучванията си за утре. Разполагаше с достатъчно време — когато си купуваше билета, ѝ обясниха, че на „Ксирус“ ще му трябват шест или седем дни, за да стигне до Лорелей.