Тимъти Зан - Ангелиада

Устоя на изкушението. Опитът я бе научил, че всеобщото объркване е най-доброто прикритие за печелене на точки. А денят, в който дванадесетте совалки се освобождаваха от товара си от пътници, вероятно бе най-объркан от всички.

А и ако не си намереше друго занимание и не вземеше мерки, щеше да се наложи да прекара поне една нощ с онези празноглави снобки в каютата.

От различните размери на каютите, изобразени на голямата схема на кораба, ставаше ясно, че секциите за по-горните класи се намират в предната част. Отделяше ги тесен празен отсек. Следваха помещенията втора класа, още един празен район и накрая помещенията на трета класа, където се намираше и тя. Още един празен район продължаваше към сърцевината на кораба и се свързваше с другите, разделящи трите класи.

Почти винаги си струва да се проверяват празните места на карти и планове. Чандрис бързо свери местоположението си и се насочи към най-близкото.

Отсекът беше учудващо добре скрит. Нямаше внезапно изникващи слепи стени или червени надписи, предупреждаващи да не се влиза в забранен район. Плавно завиващите коридори подвеждаха пътниците спокойно да крачат по тях и да остават в пълно неведение за онова, което се крие зад стените.

Без плана щяха да ѝ трябват поне десетина минути, за да открие входа. Сега ѝ бяха достатъчни две. Понякога шараните сами се прецакват.

Очакваше да попадне в отделение за екипажа или в някакъв функционален отсек. Оказа се комбинация от двете — голямо помещение с машини, тръби и плетеници от жици, но и с два къси коридора, които водеха извън него. Няколко мъже и жени се движеха между машините или седяха пред конзолите. Разговорите им не се чуваха от глухото бръмчене, което идваше сякаш от всички посоки едновременно.

За момент Чандрис наблюдава заниманията им, преценявайки шансовете си да се промъкне незабелязано покрай тях. В случай на успех щеше да има достъп до втора и първа класа, без да ѝ се налага да използва определените за целта коридори. Това можеше и да ѝ е от полза, още повече че проходите сигурно бяха направени така, че да държат неканени гости като нея по местата им.

Струваше си да опита. Като се придържаше плътно до стената и се опитваше да държи под око всички работници едновременно, Чандрис тръгна напред.

— Вие там… госпожице?

Сърцето ѝ прескочи един удар. Но се овладя бързо и когато се обърна, лицето ѝ беше самата невинност. Някакъв мъж се приближаваше към нея. На около четиридесет, доколкото можеше да прецени, с открито, лишено от подозрителност лице.

— Да?

— Съжалявам, госпожице, но в този район не се допускат пътници. Тази част е само за екипажа.

— О! — Лицето на Чандрис помръкна. Мъжът не беше от ония, които се надяват на бърза сексуална авантюра. Поне не и с шестнадесетгодишно момиче. — Съжалявам. — Гласът и лицето ѝ придобиха тона и вида на студентка от средната класа. — Просто си помислих… — разбирате ли, ще специализирам ядрени двигатели и… — Тя махна с ръка към залата. — Ами, просто исках да видя как изглежда всичко.

Право в целта. Очите му се разшириха едва забележимо, но когато проговори, в гласа му се долавяше и нотка на уважение.

— Сериозно? Къде ще учите?

— В университета Ахан на Лорелей. — Чандрис не откъсваше поглед от лицето му. Челото му леко се смръщи. — Поне ще започна там — побърза да добави тя. — Надявам се след някоя и друга година да се прехвърля.

— И аз се надявам — изсумтя той. — Програмата им по корабно инженерство не струва нищо. По-добре да изкарате последните две години в университета Ланслант или в Дар Корати на Балморал.

— Подадох си документите в Дар Корати. Но ми отговориха, че единствените места, които отпускат, са за студенти отличници от по-горните курсове — Хвърли бърз поглед към лицето му, след което се втренчи в земята и раменете ѝ се отпуснаха. — Звучи ми страшничко — призна си тя.

— Да — съгласи се той. В гласа му се долови нещо като съчувствие. Чандрис остана в същата поза. Изчакваше събеседникът ѝ да вземе решение… — Е, дано да успеете. Елате. Ще ви разведа наоколо.

Чандрис го засипа с благодарности и след това млъкна, оставяйки го да приказва на воля, докато обхождаха помещението; показваше ѝ най-различни апарати и обясняваше неща, за които изобщо не бе и чувала. Но всичко беше наред. Всяка негова дума се запомняше в онова кътче на мозъка ѝ, в което складираше най-разнообразна информация. Може и да ѝ потрябваше в някой момент.

— … но тъй като се разпадат за няколко микросекунди, трябва да произвеждаме нови — говореше той, докато минаваха покрай една незаета конзола. — Същинското оборудване е малко по-нататък, но наблюденията и контролът се правят оттук. — Той посочи един свободен дисплей на няколко метра от тях.