Тимъти Зан - Ангелиада

Сви рамене. Голяма работа. И без това смяташе да се смеси с платежоспособните пътници. Крайно време беше да започне.

В банята на каютата намери внушителна колекция от превъзходни меки хавлии. Избра две по-големи, сгъна ги и се измъкна навън. Доколкото можеше да се съди по хората в залата, повечето от съседните каюти бяха празни. Идеално време за пазаруване.

Този път търсенето бе по-трудно. Трябваше да си намери дрехи с подходящ размер, при това на такова място, че липсата им да не се открие. Всички разправяха, че хората от висшето общество били ужасно богати и хвърляли пари за щяло и нещяло. За съжаление, това май не се отнасяше за пътуващите с космически лайнери. Тя обикаляше по коридорите и пробваше каюта след каюта — чукаше, извиняваше се, че е сбъркала вратата, ако някой отговаряше, и се вмъкваше в празните. И тъкмо бе готова да се признае за победена и да се откаже, когато късметът ѝ се усмихна.

Каютата бе огромна, поне два пъти по-просторна от онази, в която бе влязла най-напред. Гардеробът също бе два пъти по-голям. И претъпкан. Петчленно семейство, ако се съдеше по различните по големина дрехи, в това число и дъщеря на тийнейджърска възраст. Вещите ѝ заемаха доста повече от полагащото ѝ се място. Чандрис прегледа дрехите, избра две от най-семплите, но все пак съответстващи на обстановката, и ги скри между хавлиите. На една от лавиците откри кутия, претъпкана с бижута. Поколеба се. Но само за миг. Тийнейджърка от висшата класа можеше и да не забележи липсата на едно-две парцалчета. Но всеки държи бижутата си под око.

Отнесе роклите до стаята, която бе използвала отначало, прибави трета хавлия към другите две и отново излезе на лов. Късметът ѝ продължи да работи — в следващата каюта попадна не само на дрехи, но и на огромно количество обувки. Не ѝ бяха точно по мярка, но все пак ѝ ставаха. Отново си избра подходяща рокля, прибави към нея и обувки и ги отнесе в стаята си.

Залови се за работа — използваше джобното ножче и комплекта игли и конци, който бе извадила от багажа си. Едно момиче от Барио веднъж сви един скъп костюм и след два дни по-късно го спипаха — собственичката на костюма го бе видяла на улицата. Чандрис нямаше намерение да се прояви като последната тъпачка. Поправките по дрехите ѝ отнеха около два часа. Но накрая усилията ѝ бяха възнаградени с три съвсем нови и — надяваше се да е така — неразпознаваеми рокли.

Следваше промяна на собствения ѝ външен вид. Първо разкара проклетото изрусяване и си върна естествения черен цвят на косата. След това почисти лицето и ръцете си от пудрата и кремовете, които правеха кожата ѝ по-светла, в съответствие с русата ѝ коса. Слагането на новия грим бе доста лесно — според наблюденията ѝ жените от първа класа носеха по-малко грим, отколкото бе прието сред представителите на средната класа и сред обитателките на Барио. Сигурно не им бе необходимо да се докарват, за да изглеждат привлекателни. Или по-вероятно прибягваха до услугите на пластичната хирургия. Въпреки това, както обичаше да повтаря Трилинг, суетата си е суета. Особено у другите.

Преправянето на прическата се оказа по-сложна задача. Повечето от жените, които бе забелязала по време на лова, използваха лакове за коса и всякакви фиби и скъпоценни шноли, каквито Чандрис нямаше, а и не би могла да използва със същата лекота. За щастие имаше и няколко, които просто бяха сплели косите си на плитки, и тя се бе приближила достатъчно близо, за да ги разгледа по-подробно. Пресъздаването им не бе толкова лесно, колкото очакваше, но след няколко опита горе-долу се справи.

Накрая идваше лесната част. След като се огледа внимателно в огледалото, тя загаси осветлението и излезе от каютата. След като се бе превърнала от долнопробна крадла във високопоставена пиявица, бе време да действа според новата си външност.

Преди ѝ бе необходим половин час, за да усвои ролята на студентка-първокурсничка. Сега, докато се мотаеше из залите на първа класа, ѝ бяха достатъчни петнадесет минути, за да влезе в новата си роля. Отчасти поради необходимост — не бе яла от сутринта и вече започваше да усеща познатото чувство за глад, — но преди всичко тези хора очевидно по природа не бяха чак толкова превзети. „Властта и парите сигурно сами си вършат работата“ — помисли си тя.

Стомахът ѝ изкурка. За щастие, спасението се оказа наблизо. Обикаляше наоколо, но без да се натрапва, следвайки я вече във втора зала. Около петдесетгодишен, със скъпо сако и скъпоценна тока около врата. И с вид на мъж, излязъл на лов.