Тимъти Зан - Ангелиада

В помещението имаше само трима души. Двама стояха до една от вътрешните врати и по позите и кобурите им личеше, че са стражи. Чандрис не ги беше виждала никога, но емблемите на куртките им показваха, че са служители от охраната на местното правителство.

Третият човек обаче имаше много познато лице. Седеше леко прегърбен зад едно от бюрата. Светлината от компютърния дисплей хвърляше сенки върху разтревожената му физиономия.

Това беше помощникът на Форсайт, Ронион.

Нямаше начин да се справи с ключалката — не и пред погледите на двама отегчени стражи, наблюдаващи всяко нейно движение. За щастие, нямаше и нужда да го прави. Понечи да почука на стъклото, сети се навреме, че Ронион е глух, и размаха ръка.

Ронион усети движението. Вдигна поглед и изведнъж загрижените бръчки по лицето му се изчистиха в някаква нетърпелива надежда. Скочи на крака — тромаво движение за човек с неговите размери, — забърза към вратата и отвори, като възбудено жестикулираше.

— Чакай малко — каза Чандрис и задържа ръката му, докато прекрачваше прага. — Не толкова бързо — добави тя, като се стараеше да произнася ясно думите.

Знаеше, че Ронион може да чете по устните, но не бе сигурна колко добре ще се справи в полумрака.

Със сигурност се справяше по-добре, отколкото тя — с жестовете му. Беше прелистила набързо речника за глухонеми преди два дни, докато седеше в склада на „Газела“ и чакаше Коста да дойде и да открадне ангела, но не бе запомнила всички знаци. Но знаенето на всички думи на един език не означава задължително, че можеш да разбереш говора на някой. Очевидно процесът на обучение беше дълъг.

— Ела, нека да седнем — подкани го тя, хвана го за ръката и го помъкна навътре, по-далеч от вратата.

„Добре“ — направи знак той и се остави да бъде заведен до най-близкото бюро. Чандрис би предпочела да отиде до неговото бюро и да види какво е чел на компютъра, но то се намираше прекадено близко до стражите. Дори да не разбираха езика на Ронион, те със сигурност щяха да подслушат нейната половина от разговора.

А не искаше да бъде подслушван точно този разговор.

Настани Ронион зад бюрото и придърпа един стол и за себе си, като го постави така, че да е с гръб към стражите.

— Добре. Само че бавно, моля те. Кажи ми какво е станало.

„Господин Пирбазари доведе Джерико преди известно време — каза Ронион, като движеше ръцете си послушно и подчертано бавно. — Каза, че бил шпионин!“

Чандрис потисна гримасата си. Значи се бе оказала права.

— Каза ли ти как са разбрали?

„Не зная. Предполагам, че господин Форсайт се е досетил. Той е много умен.“

— Да, зная — съгласи се Чандрис. Значи беше права само наполовина. Коста не се беше предал сам.

В такъв случай всички благородни изявления за нея и Дейвий като за потенциални невинни жертви отиваха на вятъра. Ако Форсайт се покажеше от онзи кабинет и я видеше, най-вероятно щеше да стигне до абсолютно погрешно заключение.

— Той вътре с господин Форсайт ли е? — попита тя колкото се може по-невинно.

Ронион се намръщи.

„Не, господин Форсайт не е тук — направи знак той. — Само Джерико.“

Дойде ред и на Чандрис да се намръщи.

— Сам? — повтори тя, като се съпротивляваше на порива да се обърне и да погледне към вратата. Форсайт да заключи един мирски шпионин в собствения си кабинет и да си тръгне, като го остави самичък през цялата нощ?

Но Ронион кимна.

„Господин Форсайт разговаря с него, после дойде господин Пирбазари, донесоха походно легло и храна, след което си тръгнаха. И един техник дойде и обърна ключалката.“ — Лицето му за момент просветна от интересния спомен.

Споменът избледня и изражението му отново стана загрижено.

„Какво ще правят с Джерико? Нещо лошо ли?“

— Не зная — отговори Чандрис, без да спира да мисли за кабинета. Значи онези двамата пазеха затворник, а не просто чакаха, докато свърши разпитът му.

Но това беше безсмислено. Магаска със сигурност разполагаше с достатъчно затвори и арести за един такъв важен престъпник като мирски шпионин. Нямаше причина Форсайт да превърне кабинета си във временна килия.

Освен ако Върховният сенатор не искаше Коста да не разговаря с никого другиго.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Разбира се! Коста не би искал да отиде в затвора — целта му бе Ангелиада, а той не би могъл да стигне дотам, ако бъде обвинен официално. Би направил всичко възможно да убеди Форсайт да отложи официалния арест, докато направи експеримента си, като вероятно благородно бе обещавал, че след като се върне, ще се предаде доброволно.