Тимъти Зан - Ангелиада

Или като ореол. Ореол около Ангелиада.

Леши с усилие отклони мислите си от поетичните образи към суровата реалност на войната. Камбъл беше прав — там нямаше никакви следи от кораби.

За съжаление, Телторст също беше прав. Блясъкът на ореола от йонизиран газ бе достатъчно силен, за да скрие от сензорите кораби с размерите на изтребител.

За щастие, решението беше достатъчно просто.

— Разполагате ли с орбиталните данни на катапулта при Сераф?

— Разполагаме с общите данни — каза Камбъл. — Екваториална орбита, на двеста клика височина. Ще получим повече подробности, когато се приближим.

— Направете го — нареди Леши. — Когато пристигнем, заемаме позиция точно зад него, колкото се може по-далеч, но без да губим визуален контакт. Това приемливо ли е, Адютор? — добави той и се завъртя към Телторст.

— Мисля, че да — каза Телторст. — Поне засега.

Леши и Камбъл се спогледаха и комодорът забеляза лекото стягане на устните на офицера си. Камбъл също разбираше — нищо не бе в състояние да задоволи Телторст.

— СтаТО, върнете тактическия дисплей. Да тръгваме.

Когато Чандрис пристигна пред Правителствения дом, беше почти 10:30 и звездите слабо мъждукаха през светлините на Магаска.

Изкачи петнадесетте мраморни стъпала към главния вход, като тихо проклинаше на всяко от тях. Бяха минали повече от два часа, откакто Коста бе изчезнал от болницата, и дългият и изнурителен процес на предположения и тяхното последователно елиминиране най-сетне я доведе тук. Ако не се намираше в тази сграда, просто не знаеше къде да го търси.

Но имаше някакво чувство, че е вътре. Много лошо чувство. Коста, благородният идеалист и глупак, вече беше споменавал, че иска да се предаде. А сега, все още изцапан с кръвта от нападението на Трилинг, явно бе предприел решителната крачка.

И всичко това, за да защити нея, Ханан и Орнина, несъмнено. Нищо, че всички стигнаха до решението, че засега трябва да си затваря устата. Нищо, че заплахата от Ангелиада далеч надхвърляше всичко, което би направил Мирът чрез него.

„Ако нещо е останало от него след като Форсайт е приключил“ — мрачно си помисли Чандрис.

В този час външната врата естествено беше заключена. Още една досада в списъка. Тя я отвори за тридесет секунди и се вмъкна вътре. Вратата към основната част на сградата зад рецепцията също се оказа заключена. Справи се с нея още по-бързо.

Очакваше да е тъмно и пусто. За нейна изненада лампите светеха и доста хора сновяха из залите и кабинетите. Всички бързаха или разговаряха с тревожни, приглушени гласове. Някои правеха и двете наведнъж.

Беше много объркващо — все едно да влезеш в банка с фенерче и инструменти за разбиване на каса и да откриеш, че полицията е решила да си направи събрание вътре. Но старите навици бързо се задействаха и ѝ придадоха вида на арогантна и заета млада жена. Подобна роля я беше допускала на хиляди места, където не би трябвало да бъде, покрай хора, които би трябвало да се усетят. Бърз поглед в движение върху указателя — и вече се изкачваше към петия етаж, където се намираха временните офиси на Форсайт.

Дълбоко в себе си все още се надяваше, че Коста някак си е успял навреме да овладее чувствата си и да запази тайната за себе си. Но покрай колкото повече служители минаваше, колкото повече откъси от разговори чуваше, толкова по-ясно ставаше, че хората не са тук просто за да получат възнаграждение за извънреден труд. Те бяха гневни, разтревожени и уплашени.

И непрекъснато се чуваше думичката „Мир“.

Което означаваше, че е дошла много късно. Коста наистина се бе предал. И нищо чудно вече да беше преместен на сигурно място в някой затвор. Тази малка разходка май се очертаваше чиста загуба на време — също като двата часа преди нея.

Но тъй като така или иначе беше тук, нищо не пречеше да продължи. В краен случай би могла да изкопчи малко информация от някой наивен чиновник. Стигна крилото на Форсайт и пристъпи към стъклената стена, която го отделяше от коридора.

Очакваше да се озове в центъра на събитията — в края на краищата, залавянето на мирски шпионин не бе нещо, което се случваше всеки ден, пък било то и на един Върховен сенатор. Форсайт беше политик и дори да беше съвсем некадърен, би трябвало да изстиска всичко от подобно събитие.

Но очакванията ѝ отново се оказаха погрешни. Крилото беше съвсем слабо осветено и почти съвсем празно.

Погледна през стъклото. Крилото донякъде приличаше по разположение на етажа на Амберсън Тумес — обширно външно пространство с няколко врати, водещи вероятно към лични офиси. Но докато приемната на Тумес се заемаше единствено от администраторката и рецепцията, помещението тук беше пълно с поне десетина бюра и работни станции. Значи това бе общото работно помещение. За миг тя се запита каква част от него заема Форсайт и каква се контролира от местните правителствени агенции. На всяка от вратите в задната стена имаше табела с име, но заради разстоянието и слабото осветление тя не можеше да ги разчете.