Тимъти Зан - Ангелиада

И когато не бе успял, сигурно беше изиграл последния си коз.

Фактът, че Форсайт не носи ангел.

— Значи господин Форсайт е говорил с Джерико. Той каза ли ти нещо, когато излезе?

„Нареди ми да не казвам на никого за Джерико. — Още докато правеше знаците си, изражението на Ронион започна да става несигурно. — Охо. Май не трябваше и на теб да ти казвам.“

— Всичко е наред — побърза да каже Чандрис. — Сигурна съм, че е имал предвид да не казваш на хора, които все още не знаят.

Ронион примигна.

„Нима ти знаеш?“

Чандрис затаи дъх, предусетила капана, в който можеше да се натика сама. Ако признаеше пред Ронион, че знае за Коста, щеше да го накара да говори по-свободно, но можеше да си навлече и обвинение в съучастничество, ако Ронион повтореше разговора пред Форсайт.

Но нямаше друг избор. Не и ако искаше да помогне на Коста.

— Да, зная. Каза ми преди два дни, когато обсъждахме какво да правим с Ангелиада.

Ронион потрепери и приведе раменете си, сякаш искаше да се смали.

„Онова място е лошо. — Очите му бяха като на подгонено животно. — Изплаши ме много.“

— Мен също ме плаши — увери го Чандрис. — Плаши и Джерико, и много други хора. — Тя леко се наведе към него. — Затова Джерико и аз трябва да идем там. Трябва да разберем някои неща за него, за да не плаши никого повече. Можеш ли да ни помогнеш?

Той се намръщи още повече.

„Не зная. — От вълнението жестовете му ставаха по-бързи. — Господин Форсайт ми каза да не казвам на никого, а сега ще се наложи. Ако ти помогна, страшно ще ми се ядоса.“

— Повече ще се ядоса на мен — опита се да го успокои Чандрис. — Ако загазиш, ще му кажа, че вината е моя и че ти нямаш нищо общо.

Той сведе поглед към ръцете си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

„Но това няма да е вярно. Ти не ме караш да правя нещо. Господин Форсайт казва, че който направи нещо лошо, сам трябва да си поеме последствията.“

— Прав е — призна Чандрис. Но прави изключение за самия себе си, добави мислено тя, като си помисли за фалшивия медальон. Но нямаше смисъл да го споменава. Ронион очевидно бе доброволен съучастник в измамата, което означаваше, че Форсайт му е казал някаква глупост, за да го убеди, че в нея няма нищо нередно. Ако се опиташе да оспори подобно виждане, само щеше да го смути.

„Искам да помогна — продължи Ронион толкова бързо, че тя едва успяваше да следи пръстите му. — Ти и Джерико много ми помогнахте, когато бяхме на кораба и се изплаших. Но господин Форсайт ми каза да не казвам на никого…“

— Да, зная. — Чандрис докосна ръката му, за да го успокои. — Аз съм виновна. Не трябваше да те моля. Извинявай.

Той примигна.

„Няма за какво да ми се извиняваш. Не съм ти ядосан. Харесваш ми.“

Тя се усмихна.

— И ти ми харесваш, Ронион. — Думите ѝ бяха съвсем искрени. В тази неподправена, почти детска невинност имаше нещо, което затрогваше някаква струна дълбоко в нея. Би предпочела да изтърпи всичко друго, но не и да го нарани. — Не се безпокой, ще се оправя. И двамата ще се оправим.

„И Джерико ли?“

— И Джерико.

Очите му изучаваха лицето ѝ. След това бръчките се изгладиха и Ронион се усмихна.

„Добре. Вярвам ти.“

— Добре. — Чандрис се чувстваше виновна. „Брои ли се за лъжа — измъчено се питаше тя, — ако си с най-добри намерения, но същевременно нямаш ни най-малка представа как да изпълниш обещанията си?“ — Знаеш ли кога утре ще дойде господин Форсайт?

„Каза, че в девет — отговори Ронион. — Искаш да говориш с него за Джерико ли?“

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

— Благодаря ти — тихо каза и ги стисна. — Ще се видим утре.

Той ѝ се усмихна — също като дете, на което са му казали, че е послушно.

„Лека нощ, Чандрис. Щастливи сънища.“

Тя преглътна.

— И на теб, Ронион.

Продължи да се усмихва и след като си беше тръгнала.

Когато присъствието на Форсайт на Сераф стана известно след почти фаталното сблъскване на „Газела“ с Ангелиада, губернаторът предложи на видните гости първокласни лични стаи и временни офиси в Правителствения дом. Форсайт прие само кабинетите. Корабът му беше снабден с всички удобства, с които можеше да се похвали и Правителственият дом, освен това така беше по-лесно да стои настрана от любопитните очи на медиите.

Седеше сам в командната стая на кораба с питие в ръка и разсеяно гледаше пистата на космодрума и блестящите в небето звезди. Наближаваше три сутринта, а той беше уморен, както никога.

И също толкова уплашен, въпреки че за нищо на света не би го признал.