Тимъти Зан - Ангелиада

И независимо дали Сераф щеше да се предаде с или без бой, същото това подозрение най-вероятно щеше да доведе до създаването на стотици партизански групи. Мъже и жени щяха да насочат гнева, отчаянието и срама си от Форсайт към окупаторите, това щеше да доведе до проливането на повече и повече кръв, докато накрая Мирът не решеше, че Сераф не си струва разходите и е по-целесъобразно да бъде унищожен.

И всичко това само защото Коста по някакъв начин се беше добрал до тайната му.

Ако обаче Форсайт му позволеше да я разкрие.

„Най-голямото добро за най-голямото мнозинство“, сети се той за древната мярка. Ако Коста беше заплаха само за него, нещата щяха да стоят по друг начин. Форсайт беше взел своето решение и с готовност би поел последиците от действията си. Ако баща му го бе научил на нещо, то бе именно това.

Но не ставаше дума само за него. Коста се бе превърнал в заплаха за народа на Сераф и за цял Емпирей. За народа, който Форсайт се бе заклел да защитава.

А като доказан мирски шпионин във военно време, Коста вече бе заложил живота си.

Откъм кабинета му се разнесе тих мелодичен — звън древният часовник на баща му отмери три часа. „Ще стане лесно“ — помисли си Форсайт. Мислите изглеждаха толкова далечни, сякаш принадлежаха на някой друг. Утре щеше да отиде в Правителствения дом в девет, както бе казал на Пирбазари и Ронион. Щеше да влезе сам, скрил пистолета на Пирбазари под сакото си, за да разпита Коста. Внезапен вик, заповед да стои на място, един изстрел — и всичко щеше да свърши. Етажът щеше да гъмжи от чиновници и сътрудници и всички с готовност щяха да свидетелстват за онова, което са чули.

А може би щеше да извади късмет. Може би Коста наистина щеше да се нахвърли върху него. Така нещата щяха да станат още по-лесни.

Тежко се изправи и се повлече към кърмата, за да поспи няколко часа. В 9:05 всичко щеше да е приключило. Коста щеше да замълчи завинаги и той щеше да посрещне „Комитаджи“ с бистър ум. Най-голямото добро за най-голямото мнозинство.

По пътя към каютата допи остатъка от питието. Все още нямаше вкус.

— Успокой се, момиче. — Ханан леко се беше задъхал по стъпалата на Правителствения дом. Върхът на свития му чадър потропваше ритмично по мрамора и отмерваше крачките им. — Знаеш целия трик и имаш на разположение вроден талант. Всичко ще мине като по мед и масло.

— Надявам се — промърмори Чандрис и го погледна. Не се тревожеше за плана на Ханан, а за самия него. Въпреки гръмките му декларации, че е напълно готов за една малка разходка, беше готова да се закълне, че всяка крачка му причинява болка.

Но никога не би допуснала подобно нещо, ако трябваше да съди само по приказките му.

— Всичко ще мине като по мед и масло — успокояващо повтори той. — Щом си видяла имената им в указателя, няма начин да не успеем. Десет минути максимум и всичко ще е готово.

Чандрис леко се беше прегърбила от непривичната тежест на късото, но тежко палто, което беше навлякла.

— Щом казваш.

— Казвам. Просто се успокой.

Влязоха в сградата и приближиха рецепцията, където седеше жена на средна възраст.

— Моите почитания — тежко каза Ханан и ѝ подаде една от засуканите визитни картички, които Чандрис и Орнина бяха измислили и отпечатали на „Газела“ преди по-малко от два часа. — Аз съм доктор Грайдли Фаулер, психиатър. Това е помощничката ми Ясинта Тин. Трябва незабавно да се срещнем с главен секретар Симтраск в офиса на инспектор Дамад.

— А… разбира се. — Администраторката се взираше във визитката. — Ще се обадя на господин Симтраск и…

— Незабавно, уважаема госпожо, незабавно — настоя Ханан, заобиколи бюрото ѝ и се насочи към вратата, водеща в същинската част на сградата.

Направи три стъпки преди жената от рецепцията да проумее какво става.

— Чакайте! Трябва да съобщя за вас в…

— Офиса на инспектор Дамад — каза през рамо Ханан и насочи заповеднически чадъра си към нея. — Незабавно.

— Но…

Продължението на протеста ѝ заглъхна, щом Ханан отвори вратата и продължи. Чандрис го следваше по петите.

— Свърши работа — промърмори Ханан, докато вървяха по коридора. — Накъде?

— Асансьорът е ей там. Трябва ни пети етаж.

— А Дамад?

— На втори. Ще се разминем с главния секретар.

— Да направим нещата съвсем сигурни. — Ханан забави крачка. — Не искаме да се сблъскаме с него по стълбите.

Приближиха небрежно асансьора и натиснаха копчето. Вратата се отвори и двамата влязоха в празната кабина. Чандрис натисна копчето за пети етаж и потеглиха.