Алън Кол - Вихър

Той продължи да чете, после подсвирна и вдигна поглед.

— Което и правят.

— Джохианската милиция е заклещила някакви торки в сграда. Те отказали да излязат и да бъдат заклани. Накрая джохианците я подпалили.

— Чудесно — възкликна Мейсън. — Освен всичко, имаме толкова много бунтове, че алгоритмичният компютър изгърмя, докато се опитваше да направи прогноза колко бързо може да се разпространи метежът.

Той изсумтя.

— Толкова за дипломацията. Доказва собствената ми теория за поведението на средностатистическия гражданин. Единственото, от което разбират, е куршум в мозъка.

— Не смятам, че това ще помогне тук — възрази Стен сухо. — Императорът иска сърцата и умовете им. Скалповете им няма да му послужат за нищо.

— И все пак — не се съгласи Мейсън.

— Знам — каза Стен. — С тези приятелчета е наистина изкусително. За съжаление, това, което се случва сега, е предизвикано от идването ни.

— Няма да поема вината за това — извика Мейсън разгорещено.

Стен въздъхна.

— Никой не иска това от вас, адмирале. Аз съм този, когото Императорът ще държи отговорен. Макар че, ако нещата се влошат, може да не се задоволи само с мен.

Мейсън отвори уста, за да протестира. Стен вдигна ръка и го накара да замълчи. Осени го внезапна мисъл.

— Баща ми ми е разказвал за един звяр — поде той. — Мисля, че го наричали муле. Бил е борец. Упорит и зъл борец. Казваше, че единственият начин да му привлечеш вниманието бил, като го удариш първо с дъска.

— Вече предложих нещо сходно — каза Мейсън.

— Да, знам, но за тези същества удар по главата може да се окаже твърде завоалиран… Добре, ами ако опитаме така…

Мейсън се приведе, докато Стен очертаваше плана си.

Джохианската тълпа се приближаваше към барикадата на богазите, като мяташе камъни, отломки и обиди към малката група от защитници на квартала. Магазините от двете страни на широката главна улица на Рурик бяха с напълно строшени витрини. Много от тях бяха обхванати от пламъци.

Над тях небето беше потъмняло от буреносните облаци. Те се движеха тежко и се блъскаха едни в други, и сини светкавици проблясваха между тях.

Висок джохианец се покатери по купчината от мебели и парчета дърво, които образуваха барикадата. Той метна граната, обърна се и побягна към безопасно място.

Огнестрелен откос го застигна. В същия миг гранатата избухна. Експлозията разкъса няколко от богазите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка.

Голяма женска богази скокна през дупката, направена от гранатата. Шиповете се подадоха от предната част на ръката й, докато хващаше двама джохианци. Удари с човката си веднъж. После отново. Черепите изпукаха като черупки на яйца.

Тя пусна труповете на земята и се обърна в търсене на друга жертва. Тежка метална тръба я уцели в гърлото. Женската богази се свлече до двата трупа.

Още богази излизаха навън. След миг отводнителните канали на главната улица щяха да се напълнят с кръв.

Някъде отгоре долетя внезапен пронизителен рев. Силен вятър профуча през улицата, като засипа всички с прах и малки отломки. Тълпата спря насред устрема си и се вгледа нагоре.

Блестящият бял корпус на „Виктори“ се спусна по булеварда към тях. Не високо в небето, а малко под покрива на високите сгради около улицата, огромно туловище, което не беше създадено, за да влиза в сърцето на града.

Близо до барикадите ревът се усили и бойният кораб закръжи във въздуха с маклийновите си двигатели, достатъчно близо до тълпата, за да могат всички да видят имперските емблеми отстрани.

Това беше императорското присъствие — железен юмрук и застрашителен повелител в едно.

— Господи, виж това — прошепна един от джохианците.

— Може би сега справедливост получим — каза една от богазите.

— Почакай! Какво прави той? — извика още един изпълнен с благоговение джохианец, докато разсеяно държеше ръкава на една от богазите.

„Виктори“ се спусна още по-ниско, докато не застана на двадесет метра над главите им. Тълпата се сви под тъмния облак на туловището му. Двигателите се запалиха, после корабът започна да се движи напред и надолу по широката улица.

Двете страни в конфликта зяпнаха след него. После се спогледаха. Подръчните оръжия издрънчаха на земята, хвърлени от ръцете и стискащите крайници.

Над тях мрачното небе внезапно се беше превърнало в яркосин лазур. Слънцето окъпа перестите облаци в хиляди цветове. Въздухът беше свеж и пропит с аромата на пролетта.