Алън Кол - Вихър

— Е, значи ви е ясно. Сега имам една наистина лоша новина за вас — каза Мениндер, като погледна часовника си и се огледа нервно към космодрума.

— О, значи дотук бяха добри новини, тъй ли? — изръмжа Килгър, на когото това му харесваше дори по-малко, отколкото на Стен, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

— Вижте, всички се бяха залепили за извънредните честоти, като се молеха кавалерията да дойде. Всички чухме излъчванията ви. Хората вероятно са пренатоварили фиша на Джейн, за да проверят „Виктори“ — той посочи издължения корпус на императорския кораб. — Лично аз вече знаех. Гордея се, че съм в час с новостите. Но почти не бях чувал за вас преди.

И кимна към Стен.

Стен изруга тихо, като се сети как свързочният офицер твърдеше, че е опитал всичко.

— Значи… аз съм кавалерията — каза Стен.

— Схванахте, посланик — потвърди Мениндер. — Проверих в имперския „Кой кой е“. Доста внушителна биография. Военен герой. Герой дипломат. Дясната ръка на Вечния император. Поне така звучи на Джохи.

Стен можеше да си представи. Но това не беше добре. Определено не беше планирал така този гаден ден.

— Всички идват насам — продължи Мениндер. — Бързах като хала, за да ги изпреваря. А те ще искат ухото ви. Ще се изкормят един друг, докато го откъснат от трупа ви, ако трябва.

Мениндер направи кратка пауза, преди да продължи.

— Виждате ли, който ви хване, ще стане главатар на глутница. — Той потрепери. — Трябва да внимавам. Някои от най-добрите ми приятели са суздали.

— Предполагам, че имате някакъв план — каза Стен. — Иначе нямаше да сте тук.

— Определено имам — потвърди Мениндер. — Макар че може би ще ми е трудно да ви убедя в добрите си намерения.

— Аха. Разбирам — отвърна Стен. — Смятахте, че можем да проведем спокоен разговор в някой безопасен торкски квартал. Прав ли съм?

Мениндер се усмихна.

— Какво толкова? Струваше си да се опита. Ако не сте съгласен, може би е най-добре да се махате оттук. Бързо.

Стен не обърна внимание на предупреждението. Мислеше. После му просветна.

— Колко далече е посолството?

Неутрална територия. Никой нямаше да посмее да стреля по имперското посолство или дори в близост до него.

— В другата част на града е — обясни Мениндер. — Няма да успеете.

Чу се тракане и тежко стържене на вериги. Стен подскочи и видя бронирана наземна машина да си пробива път сред отломките. Малък флаг се вееше от тръбата до картечниците на танка. Нямаше нужда да пита. Беше джохиански.

Чу се вик от другата страна на полето. Стен се обърна и видя Синд да тича устремно, следвана от съгледвачите Бор. Тя крещеше някакво предупреждение и сочеше към ниска сграда зад гърба си.

Облак прах от мазилка внезапно изригна от сградата. Цялата предна част се срина. Още едни вериги изникнаха под дъжда от метал и тухли. Втората машина също беше бронирана. Имаше картечници и също носеше флаг — и този беше джохиански.

Синд стигна до Стен.

— И това не е всичко — посочи тя към танка. — Има още такива. И войници. А и както изглежда, голяма тълпа идва насам.

Главното оръдие на танка внезапно се обърна. Двете машини бяха установили контакт. Едновременно откриха огън, изхвърляйки във въздуха уранови бронебойни снаряди.

Гласът на адмирал Мейсън се разнесе от външните високоговорители на „Виктори“:

— Предлагам да си тръгваме, адмирале — заяви той.

Стен се съгласи. Обърна се към Мениндер.

— Най-добре е да се скриеш някъде — каза му той. — Късмет.

— Ще ни трябва доста повече от късмет — смънка Мениндер и изчезна да търси прикритие. Стен и другите се затичаха към кораба и се изкачиха по рампата.

Зад тях избухна първо единият танк, а после и другият. Един снаряд се блъсна в кораба. Появиха се още танкове. Оръдията им бълваха огън.

Притиснат от нарастващото ускорение при излитането на кораба, Стен наблюдаваше как бойното поле се смалява на главния екран на мостика.

Интересно посрещане, помисли си. Сега как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

Стен последва Мейсън в адмиралската каюта, като се чудеше какво да предприеме. Докато обсъждаха различни възможности — някои от които варираха от негодни до откровено глупави, — докладите продължаваха да ги засипват. Джохи вече не мълчеше.

Очите на Стен се плъзнаха по извлеченията от предаванията, които свързочният офицер му беше дал.

— Побъркали са се — обобщи той. — Всеки нарича останалите с какви ли не вулгарни имена. Предизвикват се да излязат и да се бият достойно.