Алън Кол - Вихър

Синд нямаше представа какво става.

Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.

Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.

Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.

— Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? — започна Синд. — Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?

Алекс се опита да си спомни. Смътно.

— Да.

— Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.

— Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.

— Но къде отиваме?

— Имаш предвид морално, колективно или исторически?

— Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?

— А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.

— Няма ли да ми кажеш повече?

— Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли — и ти казвам истината, — че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?

Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.

Проклети мъже, помисли си Синд.

Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.

Но…

Но Стен? Влюбен?

Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.

Поне сега знаеше как да се облече.

Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост — проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.

Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен — но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата — всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.

Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.

И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси — сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.

И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.

Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея — много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет — огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.