Алън Кол - Вихър

Синд сподави смеха си. Деланей ги заведе в малка стая и ги настани да седнат.

— Какво ще желаете, капитане? Скоч или сте на стрег тази вечер?

Стен реши да бъде разумен.

— Скоч. Рано е.

— Имате ли „Черно кадифе“? — попита Синд.

— Имаме всичко. Ако не става за пиене, имаме игли и свещички. И ще кажа на Арета — това е името, което предпочита да използва — да дойде.

Той си тръгна.

— Това — пробва да отгатне Синд — е шпионски бар? Нали така?

— Така е. Най-вече на „Богомолка“.

Всяка професия си имаше своите свърталища, от политиците до педерастите, и всяка имаше своите изисквания. Западният салон за хранене беше почти идеалният бар за оперативния агент. Макар и разположен в столица — всъщност, столицата, — беше дискретен. Осигуряваше на своите пенсионирани или на редовна служба клиенти всяка от екзотичните стоки, на които се бяха наслаждавали на стотици и стотици светове. Всички служители имаха някакъв опит в разузнаването, от Деланей управителя, до бармана, който беше син на наскоро починал стратег, до последно очаквал да получи мястото си в университета, и до сервитьорите, които бяха извършвали мокри поръчки по договорка в миналото. Мястото не се подслушваше — поддържаха го чисто с помощта на чести и сложни прегледи. На представителите на пресата не се гледаше с добро око, освен на онези журналисти, които се нуждаеха от труднодостъпни подробности и никога не биха разкрили източника си.

Салонът, както в много други шпионски барове, даваше на клиентите си възможност да разпуснат докрай, шанс да се сдобият с нова информация или да научат каква наистина може да се окаже новата задача за бедния агент, чийто началник е бил доста пестелив по отношение на фактите.

Заради това Стен беше поискал от Алекс да уреди вечеря тъкмо тук. Вечният император се бе показал твърде щедър с даровете си, за да се допусне, че би възложил нещо по-различно от кошмарна задача.

Арета се плъзна в стаята и се разположи на голямото канапе, като подпъхна копитата под тялото си. Тя — полът беше под въпрос — можеше да бъде взета за шестокрако растителноядно създание, като се имаха предвид извитият й гръб, острите й като игли рога и копитата на най-предните и най-задните й крака. Но когато отметнеше глава назад и излайваше развеселено, издадените кучешки зъби и острите предкътници и кътници показваха друго. Тя си поръча минерална вода за пиене — Стен и Синд мигновено оставиха питиетата си — и дебело парче месо, начукано и сурово. Стен си взе печена земна сьомга, сравнително ново пристрастяване, с масло и сос с копър. Синд също си взе земна сьомга. Сурова.

Арета ги въведе — както само агент на „Богомолка“ би могъл. Стен се радваше, че тя говори през синтезаторна кутия след първоначалните любезни поздрави. Да се превежда нечия чужда реч, дори когато беше на роден език, беше доста уморително, особено ако говорещият имаше двойна диафрагма и правеше очевидни дихателни паузи и накъсваше сричките.

Тя бе чувала за Стен и познаваше репутацията му, и заяви, че ще му помогне, доколкото може. Предположи, че тази жена с него също трябва да е наясно с положението. Помагането, продължи Арета, би имало най-голям ефект, ако рита Стен в гениталиите, докато се увери, че той няма да приеме предлаганото му назначение.

Сподели, че преди три години работила като заместник военно аташе в Имперското посолство на Джохи. Тъкмо се възстановявала от не много сериозен случай на заг, когато се установило, че има зиг. Стен оцени чина й като подполковник.

— Кошмар — продължи тя. — Истински кошмар. Отначало нека ви разкажа за хората, скъпи ми посланико. Ужасно. Ужасно. Ужасно. Бивши миньори, с цялата предвидливост и логика, каквито подобна професия изисква. Бяха решени на всичко, за да попречат на регулацията, макар че после щяха да вият като болни псета, когато материалът, който копаят, се изчерпи. Като култура торките имат достатъчно въображение да искат всичко, но недостатъчно мозък, за да го постигнат. Това означава, че те с желание ще оспорят правото на притежание на всеки друг върху тези предимно въображаеми съкровища. Поради това Алтайският куп може да бъде сметнат за съкровище, ако се намери начин да се пакетира, и изнася омраза и етноцентризъм. Да погледнем джохианците. Може би не знаеш, че те някога са се самопровъзгласили за общество от авантюристи. Разполагащи с разрешително да грабят от самия ни Император, дано да управлява вечно.

— Знам това. — Стен не сметна за нужно да споменава, че информацията е дошла от самия Император.