Алън Кол - Вихър

Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.

Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…

Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед — учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен — за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.

Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:

Западен салон за хранене. Номер две.

— Не особено екзотично име — отбеляза тя.

Стен се ухили.

— Тук има зъбчати колела, зацепени в зъбчати колела. Предполага се, че това място е започнало съществуването си на Земята много, много отдавна. Имам предвид преди Империята. До град на име Ленгли. Посещавала го изключителна клиентела, разказва историята. Което не се е променило и през тези векове.

— А мога ли да попитам кои са клиентите? — Тя вдигна ръка, преди Стен да успее да отговори. — Не ми казвай, само ми подскажи.

— Добре, вземи всяка буква от името: УСИП.

— УСИП — промърмори Синд.

— Дълго И — добави Стен.

О, като в старинния израз „Убий с изключително предубеждение“. Синд беше чувала термина от по-старите разузнавачи. Официално разрешено убийство.

Вътре ресторантът беше изпълнен с мебели от истинска кожа, тихи разговори и умело обслужване.

Управителят беше истински ужасяващ.

Половината му лице липсваше, заменено от кожена маска. Синд се зачуди колко ли дълго е останал без медицинска помощ — беше рядко да се види, поне в тази развита цивилизация, някой, на когото възстановителната хирургия не бе успяла да помогне. В първия миг той не забеляза присъствието на Стен и Синд. Наблюдаваше двама сервитьори, които закриваха голяма дупка в ламперията. После поздрави новодошлите сякаш бяха непознати:

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Тя е чиста, Деланей.

Деланей се усмихна с половината си лице.

— Наистина е. Имам уютно местенце горе, капитане. А приятелката ви е на далечния бар. Ще я доведа горе.

— Идвал ли си тук и преди? — прошепна Синд, докато Деланей ги превеждаше през безмълвната луксозна обстановка.

— Не, аз и Деланей се познаваме от доста отдавна.

Слухът на Деланей беше доста остър. Той спря.

— За ваше сведение, капитанът ме измъкна изпод една голяма планина веднъж. Голяма планина. През лоши времена. Когато не разсъждавах особено ясно.

Пръстите му докоснаха мястото, където се беше намирало лицето му.

— Трябваше да го сторя — обясни Стен. — Дължеше ми пари.

Малко смутен, той промени темата.

— Какво е станало със стената?

— Някога да си си имал вземане-даване с октопод със служебно име Квебек девет три Майк? Тя самата се нарича Крейзи Дейзи? Сладка е, стига да си падаш по главоноги.

Стен се замисли, после поклати глава.

— Напуснала активна служба като командващ офицер от „Богомолка 365“ — добави услужливо Деланей. — Но май е служила далече от 1300 Централно, доколкото си спомням.

— Сигурно е било преди моето време — почакай. Не бяха ли именно от това подразделение онези, които откраднаха спортната арена?

— Точно те.

— Ясно. Познавам екипа. Но нея никога не съм я виждал. Да не е в някакъв списък с ренегати?

— Сигурно я бъркаш с някого — отговори Деланей. — Няма проблеми с никого тук.

— Извинявай, нямах намерение да те прекъсвам.

— Както и да е, беше тук този следобед. Празнуваше нещо. Непрекъснато изплуваше от резервоара си и се разхождаше край бара. Стана зла. Изпи доста чаши дженевер със сух лед. Беше си купила и играчка. Старо огнестрелно оръжие, което сама си модифицирала. Наричаше го ловна пушка. Както и да е, реши, че не е зле да го изпробва. Може би трябваше да се намеся, но… В крайна сметка, тя показа как се зарежда — имаше специални муниции за него, — после каза, че може да пробие дупка в стената, достатъчна за да се хвърли човек. Мъжът в дъното — бивш анализатор от корпус „Меркурий“ трябваше да си замълчи, но надрънка всякакъв дракх. Така че Дейзи гръмна, проби стената и поиска да хвърли мъжа в дупката. Той се оказа прав, дупката не беше достатъчно голяма. Но Дейзи продължи да опитва. Трябваше да й кажа да престане и да се прибира вкъщи още след третия-четвъртия опит.