Алън Кол - Вихър

— Авантюристи, направо пирати понякога. После тяхната култура се е просмукала от анархия и се е разпаднала на слънчева система с градове-държави до появата на Какана. Първият. Имало е само двама. Каканът бил също така лъжец, крадец и предател. Важното било, че можел да го прави по-бързо и по-добре от всеки друг джохианец. Затова и се изкачил на върха. Както боклук изплава в локва. Или е умрял, или е бил убит от сина си, сегашния Какан. Който има всичките таланти на баща си по отношение на страха и любовта към строенето на паметници в своя чест, напълно забравяйки за логиката, обществените дела или продължението на социалните традиции. И Империята не направи нищо за неговите дела, поне докато аз бях там. Вероятно Императорът е имал по-големи проблеми. Определено е възможно да не е чул почти нищо за сериозността на ситуацията. За съжаление, нашият обичан Император беше назначил посланик, чийто талант — не бих казала нищо по-малко от отличен, но позволете ми да уточни, че за две И-години на интензивно наблюдение сметнах, че най-същественият талант на посланик Налас е да обядва.

— Ами другите същества от купа?

— Милостиви небеса, те успяват да се впишат много добре сред хората. Първо имаме богазите. Гледали ли сте някога филм за планетата Земя?

— Бил съм там.

— Вярно. Забравих. Мислете си за пилета.

— Какво? — удиви се Стен.

— Зли пилета.

Стен се задави, почти поливайки Синд със скоч.

— Дори не съм започнала да се шегувам. Птицеподобни. Големи. Два и половина метра високи. Двукраки. С убийствени клюнове. Човки със зъби. Две ръце, напълно способни да използват оръжия или да удушават. Прибиращи се шипове. Нямат пилешки темперамент обаче. Освен при изключителни обстоятелства, когато паниката изглежда правилното решение и те се мятат напред-назад, като блъскат наоколо с всички тези чудни оръжия, подарени им от еволюцията. Изглежда са се развили от водни птици. Известно ми е обаче, че също като на пилетата и техните бутове са много вкусни. Но не бяхме в такава позиция, за съжаление, за да си позволим да похапваме спокойно, Те живеят на групи като котешките хищници — един мъжкар, пет или шест женски. Групата се нарича — и не си го измислям — кокошкарник. Мъжкият е по-дребен, по-слаб и двуутробен, малките им се раждат живи, между другото. Невероятно пъстроцветни. Женските ловуват, така че имат естествено прикритие — не фототропно като на мълчаливата ти помощничка, но почти толкова ефективно. Силно демократични са — но трябва да им чуеш дискусиите, преди да стигнат до решение. Ще ти допадне.

Стен се наслаждаваше на описанията и компанията на Арета. Храната дойде. Започнаха да ядат.

— Стен ми даде фиш — обади се Синд, докато преглъщаше своето суши. — Какво можете да ни кажете за четвъртия тип създания, суздалите?

— Бихте могли — аз мога, при всички случаи — почти да свикнете с тях. Помислете си за топлокръвен вид, който е еволюирал. Първоначално е бил хищник от глутница. Малък. Метър и половина до два. Шест същества до цяла група. Привлекателни същества — яркозлатисти на цвят.

— Защо бихме имали проблеми с тях?

— Ако вярвах в расовата памет, което не правя, или ако на родната ми планета имаше вкаменелости от малки, ловуващи в глутници хиени, което също не е вярно, бих предложила това като обяснение. Не мога да кажа. Вероятно е свързано с езика им — непрестанно лаене, — става дразнещ. Това, което със сигурност е отблъскващо, е насилието, което извършват. Суздалите обичат да убиват. Първично социално удоволствие е да се пусне животно в открита местност и те да го преследват. В глутници. Почти ми се струва, че имат Урска памет. Каквото и да е, суздалите се вписват отлично сред останалите в Алтайския куп — същества, които се мразят взаимно, и са се мразели толкова дълго, че са забравили защо. Но това не ги спира да извършват геноцид, когато могат.

— Чудесно — каза Стен. Той обмисли следващия си въпрос много внимателно. — Запознат съм доклади, които намекват, че имперските доставки на гориво биват… пренасочвани.

— Имаш предвид, че някой краде АМ2? — уточни Арета. — Така е. Или по-скоро Каканът го прави.

— И къде отива горивото?

— Не съм сигурна. Опитах се да науча — и открих, че да си високоуважаван посланик е сериозна спънка. Част от доставките, смятам, се разпределят между поддръжниците на Какана в купа. Друга част се изнася, а приходите се използват, за да се строят монументи. Повечето гориво просто изчезва.