Алън Кол - Вихър

По време на битката за унищожаването на Тайния съвет те се срещаха отново и отново — но винаги професионално. Някак бяха станали приятели.

После, когато Императорът се завърна и Тайният съвет беше ликвидиран, Синд отпътува със Стен към родните си светове — купа Лупус. Начинът, по който се възприемаха един друг, се беше променил през това време. И все пак… нищо не се бе случило между тях.

А когато Стен беше напуснал, за да поеме новите си задачи като имперски пълномощен посланик, Синд беше продължила да упорства, но не толкова от интерес към ръкопашните кланета, колкото заради изучаването на причините и резултатите от войната.

Сега и двамата отпиха от стрега, потрепериха и отпиха отново.

— Предполагам — каза Стен, — че си дошла като част от моя имперски цирк за дипломатическата мисия на Алтайския куп.

— Там ли отиваме? Алекс каза, че местоназначението е поверително.

— Така е. Можеш да получиш фиша за мястото, където отиваме, от господин Килгър.

В стаята настъпи тишина. Старото сексуално напрежение между двамата затопли безмълвието.

— Изглеждаш добре — подхвърли Стен.

— Благодаря. След последния път, когато се видяхме, реших, че трябва да се запозная по-добре с цивилните дрехи.

Стен я оцени по достойнство — беше се справила страхотно. Синд, едва минала двайсетте, облечена в консервативен елегантен костюм, с късо подстригана коса, лек грим, достатъчен, за да подчертае, без да се натрапва, би могла да мине пред повечето същества за изпълнителен директор на голяма мултипланетарна корпорация.

Никой не би видял — и малцина освен Стен биха могли да го допуснат, — че подметките на обувките й са скривалище за нож, че чантичката й съдържа миниуилигън, а огърлицата й може да послужи и като гарота.

Синд го огледа на свой ред:

— Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

Стен се задави и стрегът нахлу в ноздрите му — доста неприятно усещане. Синд се засмя.

— Не, не онзи път. Преди това… на банкета, когато бях в редицата на посрещачите.

— Ъъъ… — Стен разрови спомените си. Жената — тогава момиче — беше носила… струваше му се, че просто е била в униформа. Но сметна, че ще се прояви като пълен глупак, ако го изрече.

— Носех парадна униформа — припомни му тя. — Но не това беше първият ми избор.

Сега беше ред на Синд да се обърне настрани, докато обясняваше смутено за лъскавия секси костюм, за който беше платила почти цялата си премия, как го беше облякла, след което го бе разкъсала на парчета и захвърлила.

— Приличах на истинска проститутка — продължи тя. — И… и по-късно осъзнах, че знам само как да изглеждам — и как да се държа — като войник или като войнишка курва, предполагам.

И ето че пак се случва, помисли си Стен. Поради някаква причина Синд успяваше да му каже смущаващи неща, неща, които другите жени му бяха казвали само в разгара на страстта, и то след дълго познанство. И за него важеше същото, осъзна той.

Освен това разбра, че е време да смени темата.

— Мога ли да бъда официален?

— Можете, адмирале.

— Не, не адмирал. Този път съм цивилен.

— Много добре.

— Защо?

Синд се усмихна отново. О, помисли си Стен. Никакъв дракх за подчинени офицери. Вече не важеше правилото „Не е разрешено да искаш да държиш ръката на по-нископоставен (по-висшестоящ) войник“.

— Намирам се в доста неудобна позиция — каза Синд, като се изпъна в малко по-удобна поза и по този начин постави Стен в малко по-неудобно положение.

— Вече съм майор.

— Поздравления.

— Благодаря. Искате ли да видите най-добрия ми редник?

Стен зачака. Синд се изправи, отиде до близката врата и я отвори.

— Редник, покажи се.

Чу се скърцане на кожа и едно същество се изсипа в стаята. Високо само метър и петдесет, то сигурно тежеше около сто и петдесет килограма — с двадесет повече от последния път, когато Стен беше видял страшилището. Кръгловатите окосмени лапи на съществото се опираха в земята, както и огромната му невчесана брада, сетне чудовището изправи наполовина огромното си туловище и изрева:

— В името на брадата на майка ми. Ето ви вас двамата, посланик и майор, изпивате всичкия стрег и оставяте бедния жаден редник, който ви обича като брат, да умре от жажда, озлочестен и изоставен в мрака отвън.

— Какво — поде в същия дух Стен, — в името на замръзналия задник на баща ми, на твоя баща, на бащата на Синд, правиш тук, Ото?

— Аз съм прост войник, следващ пътя на воина, както великите богове Сарла, Лараз и — кой, по дяволите, беше другият безполезен бог? О, да — и Колерик са ни завещали.