Алън Кол - Вихър

Стен се върна към належащите въпроси.

— Господин Килгър — каза той. — Не съм съвсем сигурен какво ще представлява тази бъркотевина Алтайският куп. Но започвам да мисля, че нашият началник не ни дава всички тези благини само защото харесва краката ми.

— Прогнозата е деветдесет процента — съгласи се Алекс.

— Което значи, че ще имам нужда от всичките си активи. И така, смяташ ли, че ще използваш по предназначение талантите си, лорд Килгър, ако управляваш този масивен златен бордей?

Килгър го зяпна изненадан.

— Аз? Но това е за адмиралски чин. Две звезди, обзалагам се. А най-високият чин, който някога съм заемал, поне последния път, когато бях на служба, беше някакъв подофицерски.

— Не мисля, че това ще представлява проблем — каза Стен. — И не те попитах за това.

Алекс се замисли. После бавно поклати глава.

— Не мисля, момко. Но съм трогнат от предложението. До днес не е имало Килгър, дослужил до адмирал. Като се изключат пиратите, разбира се. А и мама би се зарадвала. Но… не. Маршируващи моряци тук и там, и цялата тази стомана из небесата… това не ме вълнува. Повече ме интересува как ще оправим кашата. Мисля, че това е главният ми талант, капитане.

Стен се зарадва да го чуе. Освен доверието, което влагаше в приятелството си с Килгър, и че разчиташе да му пази гърба, знаеше, че мъжът, когото Императорът наричаше личния бияч на Стен, притежава истински талант в дипломацията, ситуационния анализ и вземането на решения.

Внезапно една мисъл се стрелна през съзнанието му. Стен се ухили — беше леко нелепа. Но заслужаваше да се обмисли.

Той изключа компютъра и се изправи.

— Хайде, лорд Килгър. Да се върнем в бара и да проверим дали носорогът е готов да ни черпи по питие.

Алекс стана, но после се намръщи и огледа хроматичната стена.

— Хубава идея, шефе. Но не можем. Ще имаме гости.

— Гости ли? Килгър, това да не е пак някой от номерата ти?

— Не, приятелю. Някога да съм палил кибрит под гащите ти само за да проверя колко високо можеш да подскочиш?

Стен дори не си даде труда да отговори, нито да срита „дипломатическия съветник“.

— Сигурно съм напълно прокълнат — въздъхна Стен.

— Само това ли ще кажеш? Няма ли да се оплачеш: „Проклетият Килгър пак ми погоди този номер“, или да се направиш на герой: „Но дългът зове, милейди, и трябва да вървя“?

— Не.

Стен прекоси разстоянието от входа на апартамента си в замъка Аръндел до бюфета.

— Единствено мога да ти кажа — продължи той, — че идвам от стая, която бих искал да ти покажа някой ден.

— Ще получа ли обяснение?

— Не.

— А ще видя ли стаята?

Стен не отговори. Вдигна гарафата и хвърли поглед на съдържанието.

— Стрег?

— Да… стрег.

— Рано е — но ще пия едно, ако и ти ми правиш компания.

Стен откри две корозоустойчиви чаши, напълни ги и подаде едната на Синд. Тя наполовина приседна, наполовина се излегна на едно от канапетата в стаята.

Стен беше срещнал Синд преди много години при обстоятелства, които и двамата биха предпочели да бяха по-различни. Синд беше човешка жена, потомък на елитните воини, които някога бяха защитавали религиозните фанатици на купа Лупус, познат като Вълчите светове. Стен се бе противопоставил на корумпираното военно-църковно правителство по времето, когато работеше като агент под прикритие в секция „Богомолка“.

Когато телата бяха спрели да мърдат, Стен реши — с неохотното съгласие на Вечния император, изправен пред свършения факт, — че новите шампиони и защитници са Бор, изключително нечовешките, запленените от варварството, постоянно наливащите се горили, които бяха местните за купа.

Синд беше израснала в провалила се военна култура — и изучаваше войната. Изучаваше войната, докато тя не се превърна в нейна любов и идея фикс. Присъедини се към Бор и стана воин — снайперистката стрелба и превземането на кораби на абордаж бяха сред специалните й умения.

Част от фикс идеята й от младини беше невероятно непоколебимият мъж, който беше унищожил културата на Джанисарите, нейните прадеди. Човек от легендите, наречен Стен. И по-късно се беше срещнала с него. И беше открила, че не е брадат старец, за какъвто го беше смятала, а все още млад и силен воин.

Водена от възхищението си към героя, тя беше намерила път към леглото му. Стен, изпаднал в шок след бойната мисия, довела до смъртта на целия му екип, не прояви интерес към романтични забежки, особено със седемнадесетгодишно девойче. И все пак беше успял по някакъв начин, напълно случайно, да не накара Синд да изглежда глупаво, нито самия себе си — като пълен идиот.