Алън Кол - Вихър

Стен кимна. Стана му ясно, че Императорът ще иска и неговото мнение по въпроса, кой трябва да бъде бъдещият наследник.

— Още нещо — додаде Императорът. — Кажи му, че е в личния ми списък с поканени. В късия списък. Ще очаквам посещение в рамките на една година.

— Това ще му хареса — кимна Стен. — Повече пропаганда за хората у дома.

— Да, така ще е — потвърди Императорът. — Но няма да му хареса това, което имам да му казвам. Насаме.

И той набоде последното парче месо. Откъсна го от вилицата с острите си бели зъби.

Стен изобщо не съчувстваше на Какана. Той изглеждаше — по думите на Килгър — като „истински негодник“.

— Ще призная, че е възможно да си ме спасил — изръмжа Алекс — Не, момко. Аз черпя този път.

Той се изправи, отиде до бара, плати на бармана и се върна с един поднос. Четири халби бира и четири малки чаши с бистра течност. Стен посочи въпросително малките чаши с пръст.

— Кил. Няма стрег. Няма такъв извън световете на Бор или извън императорския дворец, та това ще трябва да ни оправи главите.

Стен все още беше малко замаян от маратонската сесия с Императора преди няколко дни, включваща вечеря, напиване, приемане на заповеди и стратегическо планиране. Той съвестно изгълта една от малките чашки, закашля се, като учтиво прикри уста с ръка, и отпи от бирата.

— Отбележи, че съм достатъчно любезен да ти правя компания — каза Алекс, след като стори същото. — Да не вземеш да си помислиш, че все още съм голям пияница. Отказах се, да, така направих.

И двамата седяха, облечени със сиви корабни костюми, близо до задната част на пристанищен бар в съседство с огромните писти на Соуард Сити. Барът беше изпълнен с оживената суетня на моряци, които или се напиваха достатъчно, за да се прехвърлят на чужд кораб, или пък осъзнаваха, че накрая са кацнали, а проститутките и мошениците им помагаха да постигнат целите си.

— Наистина ли те спасих?

— О, да — потвърди Алекс. — Тя беше мъничка, умничка, разкошна и дори притежаваше свои пари.

— Може би трябваше да се ожениш за нея.

— Почти го направих. Годежът беше оповестен, залата беше наета. Намерих пилот, който можеше да извърши церемонията, без да се хили. Дори я запознах с милата ми майчица.

— Тя как я възприе?

— Обмисли нещата и каза, че ако трябва да се оженя толкоз млад, едва излязъл от люлката си, тя би склонила да живее с момата.

— За последен път ти казвам: може би е време да улегнеш. Започни да мислиш за следващия лорд Килгър от рода Килгър.

Алекс потръпна леко.

— Не знам, момко. Имаше един миг… Но тогава си помислих за времето, когато годините ще са отминали, мозъкът ми ще си е отишъл, ако изобщо съм го имал някога, зъбите ще са ми изпопадали, ще дъвча едва-едва, ще сипвам мляко в брендито, а децата ще щъкат наоколо и тъй нататък. Ще бръщолевя как старите дни са останали в миналото, как новите обесници не могат да се сравняват с великите мъже, умрели отдавна, мъжете от старите дни, когато мъжете бяха мъже, а овцете бягаха като диви. Отвратително. Потресаващо отвратително. Тъй че се замислих… погледнах твоя сигнал… написах доста смислено обяснение и се измъкнах, преди зората да е пукнала.

— Господин Килгър — отбеляза Стен. — Това е проява на страхливец! Поне трябваше да останеш и да обясниш.

— Помисли си, момко. Знаеш ли как момата спечели майка ми? Като я би на канадска борба. Може да съм луд, но не съм глупав.

Стен провери времето.

— Трябва да се явим на „Виктори“ след десет минути. Да допиваме и да ходим.

Килгър се задейства светкавично, старите бойни рефлекси се проявиха отново. Бирата и алкохолът на масата изчезнаха. Той се оригна леко, изправи се и тръгна към изхода, като налучкваше пътя си между масите, а Стен го следваше.

Внезапно пред Алекс се изправи голямо четирикрако създание, чиято сива козина бе толкова плътна, че от нея би станала доста добра броня. Съществото изгълта съдържанието на големия пластмасов балон, който душеше, и го захвърли в ъгъла. И трите му — й? — очи проблеснаха гневно поотделно, после се спряха на Килгър. Двете ръце на съществото се извиха.

— Мъже! Не харесвам мъже!

— Нито пък аз — отвърна Алекс невъзмутимо.

— Ти си мъж.

— Не.

— Какво си тогава?

— Аз съм пингвин. От Земята. Малка симпатична птица, която се храни с херинга.

Стен се опита да си припомни различните книги за извънземни, за да идентифицира съществото. Не се сещаше за нищо с четири крака, три очи, две ръце, слабоумен мозък — последното не беше съвсем сигурно, възможно беше съществото да е дрогирано, да е високо два метра и половина и да тежи кой знае колко тона, в добавка да има ужасно поведение.