Алън Кол - Вихър

Главният път, който водеше към космодрума на Рурик, беше море от нещастие. Хиляди и хиляди същества се мъкнеха през проливния дъжд, блъскаха се, влачеха се и бяха изтиквани напред от джохианските войски.

Нямаше разделяне на видовете в този насилствен марш. Суздалите кретаха редом с богази и хора.

Тълпата от несретници беше толкова гъста, че ако някой паднеше, тялото му щеше да бъде отнесено от масата. Хората се провикваха отчаяно към членовете на семействата си или просто от мъка.

На космодрума ги очакваха хиляди стари кораби, поръчани от Искра. Други военни обслужваха тези кораби, те наблъскваха съществата, докато не останеше никакво място.

По сигнал вратите на отделенията се затваряха и корабите излитаха. Едва бяха излезли в орбита, когато следващите кораби заемаха местата им.

Професор Искра наблюдаваше сцената с голям интерес. Той натискаше копчетата, които контролираха изгледа на различните видеоекрани: широк кадър на задръстена улица; близък план на безнадеждни лица; още един далечен изглед, показващ случващото се на космодрума. Докато един от корабите се издигаше, той се облегна назад в стола си и си позволи дълга, приятна глътка от билковия си чай.

Искра хвърли поглед към Венло, странна тънка рязка раздели устните му — Венло предположи, че е усмивка.

— Надявам се, разбирате, че наблюдаваме как историята се разгръща пред нас? — попита Искра. — Кой би могъл да си представи такова преселение? Такова мащабно прочистване на нашия свят?

Венло просто изсумтя.

— Хайде — настоя Искра. — Сигурно заслужавам поне малка похвала за начина, по който се справих с кризата?

— Не влиза в длъжностната ми характеристика, професоре — отвърна Венло. — Пък и си имате достатъчно поклонници.

Искра беше твърде доволен, за да се сърди.

— Няма проблеми. Не очаквам комплименти от невежите.

Венло посочи видеоекрана.

— Смятате, че това е гениално?

— А вие как бихте го нарекли, необразовани ми приятелю?

— Лудост — излая Венло. — Или просто глупост.

— Боже, Боже. Човечността в това студено сърце е наранена и кърви.

— Не бъркайте професионалното ми мнение с мекушавост, професоре — каза Венло. — Би трябвало да е ясно на всеки, освен на педантичен глупак, че само влошавате нещата. Това не само, че не е необходимо, но и е опасно. Всеки път, когато правите нещо такова — той посочи с пръст войниците, пребиващи изостанал бежанец, — си създавате пет или шест нови врагове.

— Това не е състезание за популярност — изтъкна Искра през смях. — Пък и смятах, че ще сте зарадвате. След онова, което се случи при казармите, би трябвало да се радвате, че отмъщавам за смъртта на вашите гвардейци.

— Не го прехвърляйте на нас, докторе — предупреди Венло. — Никой не е искал от вас да предприемате подобни действия. Не въвличайте Императора в това.

— Но той вече е въвлечен — възрази Искра. — И то доста силно. Вече цялата Империя е наясно колко съм важен за него.

Той посочи към видеоекрана.

— И като всеки друг в Алтайския куп, скоро ще разбере, че именно в негово име се правят всички тези жертви.

Очите на Венло се присвиха.

— За какво говорите?

— Това е само началото — засмя се Искра. — О, ще трябва още много да работим, докато се прочистим.

— Което значи?

— Гледайте следващото ми предаване — каза Искра. — Мисля, че дори вие ще бъдете впечатлен от новите ми извънредни декрети.

Венло се извърна. На видеоекрана видя как един от бежанците се отскубва от тълпата. Съществото набързо разви саморъчно направено знаме.

Едва успя да прочете думите, преди войниците да го покосят:

„Къде е Императорът?“

— Ваше величество, нямаше начин някой да предвиди в какво се е превърнал Искра — каза Венло, добавяйки капчица загриженост в гласа си, — камо ли вие. Последния път, когато проверявах, видях, че трябваше да се грижите за цяла империя.

За скрито изумление на Венло сянка пробяга през лицето на Императора. Учудване, че някой го е грижа? Венло не можеше — по-скоро не искаше — да тълкува видяното на екрана. Изражението на Императора бързо се превърна в маска на спокойна властност.

— Да — каза той. — Прав си, Венло. Ти разбираш донякъде реалностите на управлението. Мога да разбера защо Махони те ценеше високо, макар и да бяхте противници.

Сега беше ред на Венло да си сложи маската на невъзмутимост. Йън Махони в действителност беше отказал не само да му стисне ръката, както един джентълмен би направил, когато играта приключи, но беше казал, че иска да го убие. Бавно. Венло му беше повярвал. Безусловно.