Алън Кол - Вихър

Искра изпълни с ефира със словесни нападки срещу тези (неизвестни) предатели, които бяха накърнили честта на Алтайския куп със своята подла атака над умиротворителните сили на Империята. Обяви военно положение. Постанови полицейски часове след зазоряване и преди мръкване. Забрани всякакви демонстрации, публични протести и стачки. Освен това намекна за „други мерки“, които щяха да бъдат „разкрити в подходящото време“. Приключи с безстрастен призив към всички граждани да претърсят душите си и тези на съседите си за знаци на нелоялност.

След насилствено потисничество в продължение на поколения хората бяха наясно какво ще се случи после. Някои извадиха скътаните си пари, за да подкупват. Други съставиха списъци с врагове, които да обвинят. Повечето се скриха в домовете си и зачакаха тропота на ботушите и ударите с приклади по вратата.

Но колкото и да бяха опитни в политиката на страха, съществата от Алтайския куп не бяха подготвени за това, което се случи.

Милхауз стоеше изправен гордо в новата си черна униформа, с килната барета и сребърна значка „Студенти за Искра“. Имаше капитанска емблема на едното рамо и знак на Корпуса на чистотата. Измъкна пистолета си и изръмжа заповеди на своите нетърпеливи, млади последователи.

— Искам всичко да е отмерено идеално. Заемете позиция — тихо, по дяволите! И когато дам сигнал, всички се устремяваме изведнъж. Схванахте ли?

Чу се групово; „Да, сър“.

Милхауз махна царствено с ръка. Корпусът на чистотата започна да действа.

Тараниращият отряд пое водачеството. Милхауз и основните сили го следваха. Всички се спуснаха по тъмната, оградена от дървета алея, която водеше към библиотеката на Рурик. Луните на Джохи осветяваха сцената.

Библиотеката светеше до късно тази нощ. Главният библиотекар — възрастен торк на име Порей — се беше молил много, за да му позволят да избегне вечерния час и да работи до късно през нощта. Официалната причина: да сортира съблазнителните материали, забранени с извънредните декрети на Искра.

Истинското намерение на библиотекаря обаче беше да спаси колкото се може повече от материалите. Порей и служителите му се свързаха със симпатизиращи им интелектуалци. Бяха правили същото много пъти по време на управлението на Каканите. В миналото тази традиция беше спасила най-ценните текстове в системата на библиотеката.

Докато тъмните силуети на Корпуса на чистотата на Милхауз заобикаляха сградата, Порей още веднъж обмисляше избора си. Не можеше да спаси всичко. Трябваше да предаде достатъчно голям брой забранени материали, за да докаже лоялността на интелектуалното общество.

Той погледна количките с фишове и книги, предназначени за тайните хранилища в мазето. Отстрани бяха наредени материалите, които смяташе да даде на подпалвачите на Искра.

Беше много малка купчина.

Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги — единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.

Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.

Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.

Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.

Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.

„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.

Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.

Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.

— Смърт на интелигенцията! — изрева някой.

Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.

Милхауз стреля.

Порей падна на земята.

Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.

Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.

Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.

— Отварят все по-късно и по-късно всеки ден — оплака се една старица.