Алън Кол - Вихър

Беше особено доволен от последния списък. Още по-доволен остана, когато откри, че някои от тези същества, всяко от които имаше причини да ненавижда Искра, се бяха записали в определени части.

Венло се зарадва дотолкова, че си позволи чаша хубаво вино същата вечер. Единственото по-съвършено нещо от създаването на фалшив заговор беше използването на истински такъв за собствени цели. После изпрати двама от най-доверените си помощници, за да разберат кой ръководи този зараждащ се заговор.

Бяха четирима млади офицери. Никой от тях нямаше особена идея как ще се развие заговорът им — но щеше да влезе в ход, и то скоро, за да унищожи Искра. Не бяха особено умни, нито макиавелисти. Ако Венло не ги беше намерил, вероятно щяха да бъдат открити и елиминирани от антиподривната служба или екипите на специалните части.

Тридесет от тях можеше да привлече, реши накрая. Много добре. Техниката за убийство, която щеше да използва през този ден, носеше в ума на Венло името „Алената група“. Той иззе досиетата им от контраразузнавателния отдел, като се позова на неподлежащата на въпроси власт на Искра. После ги изгори. Сега му бяха задължени. Беше спасил живота им. Най-малкото, което можеха да направят, беше да се пожертват, но този път, за да изпълнят мечтите си, вместо да завършат като безполезна пепел на Стената на смъртта.

Двамата му помощници се свързаха с четиримата офицери, без да казват, че тайният съветник на Искра иска да пререже гърлото на шефа си. Венло се оказа прав — те бяха повече от готови да се пожертват.

Вече имаше половината си играчи. Сега му трябваше другата половина — жертвите.

И театър.

Това също беше просто.

— Не разбирам — каза доктор Искра, след като прегледа меморандума на Венло — каква е целта на този фарс. Какво бих спечелил аз, или казано другояче, правителството на Алтайския куп?

— Солидарност — отвърна Венло.

— По какъв начин?

— Първо, селяните обичат да гледат глупави представления, както казвате в есето си „Нуждата революцията да разбере душите на хората“.

— Правилно.

— Второ, носят се слухове за определени събития на други светове, в които са взели участие военните и отрядите със специално предназначение.

— Разпространението на клевети трябва да се накаже.

— И това се прави — заяви Венло. — Вашите части със специално предназначение са особено ефективни в това направление. Но сега имаме възможността да представим положителен образ. Как би могъл някой, след като види благородните джохиански воини на парад, да продължи да смята, че те са виновни за това, за което намекват слуховете?

— Аха.

— Освен това подобен парад е чудесна възможност за вас да покажете, че правителството ви е силно подкрепяно от всички, включително от торките, когато зрителите видят водача на торките върху парадната платформа.

— Мениндер няма да дойде.

— Напротив възрази Венло. — Защото алтернативите, които ще му бъдат представени, няма да бъдат приятни.

Искра се замисли.

— Да, да, Венло. Сега разбирам какво имаш предвид. А и мина твърде много време, откакто съм се показвал пред хората. Както отбелязах в част от анализа ми на Ка… на тази забравена чудовищна тирания, той е посял семената на падението си по много начини, не на последно място сред които е криенето в този дворец. Беше във втория том.

— Съжалявам — каза Венло. — Бях твърде зает, за да чета в свободното си време. Още нещо — продължи той. — Имперският посланик трябва да бъде поканен.

— Стен? Аз поисках освобождаването му от длъжност — изтъкна Искра. — Още една необходимост, която не бе взета под внимание от онзи мъж на Първичен свят. Защо да бъде поканен? И защо би присъствал?

Венло не зяпна от изненада, но му се искаше. Искра, въпреки хилядите му статии и речи за управлението, не разбираше нищичко от него.

— Трябва да бъде поканен, защото това ще покаже на населението, че сте подкрепени от най-високо място. И че тревогите им за недостиг на АМ2 са неоснователни. А Стен ще присъства поради една проста причина: той е професионалист.

Стен се загледа през прозореца, докато слушаше как Килгър пресява идващите съобщения зад него. Времето продължаваше да следва очакванията на Стен, като се сменяше от влажно, мрачно и потискащо на влажно, мрачно и дъждовно, облаците идваха толкова бързо, че никой не знаеше как да се облече, когато излиза навън.

— Скапан подлец. Не знаех, че мръсникът има достатъчно мозък да ме проследи. Ще подсвирне „Бони Белс“ на своя гроб, ако някога получи пари от лорд Килгър. Дава ми поличка, която е с древния десен на овцекрадеца Кембъл, и твърди, че не може да я отличи от карето на рода Килгър. Ха. Сега какво имаме тук? Хм… Хм…