Лари Нивън - Дар от Земята

— Дали да не почакаме, докато насочат вниманието си в друга посока и тогава да ги нападнем? — предложи той.

— Според мен, този път сме им в ръцете — рече Лени.

— Престани! — извика сърдито мисис Хенкък. Мат я познаваше едва от петнадесет минути, но никога досега не бе виждал по-гневно изражение. Тя беше едновременно ядосана, обемиста, привлекателна и естествена във всякаква ситуация. — Ще им бъдем в ръцете само тогава, когато ни пипнат!

— Понякога нещо пречи на хората да ме забележат — каза Мат. — Ако сте съгласни да рискувате, може и вас да ви прикрие, докато сте край мен.

— П’бъркан от н’прежение — промърмори почти неразбираемо Худ. Едното му око не изпускаше Мат. Хари също се беше свестил, но не помръдваше, нито говореше.

— Това е истина, Худ. Не зная как става, но е самата истина. Мисля, че е свързано с психичната сила.

— Всички, които вярват в психичната сила, са психопати.

— Обърнаха излъчвателя на другата страна — съобщи Лени.

— Ръката ми е парализирана. Лени, ти и мисис…

— Наричайте ме Лидия.

— Двете с Лидия вдигнете Худ и го нагласете някак си на лявото ми рамо. След това ще помогнете на Хари. Не се отдалечавайте от мен. Не се опитвайте да се криете. Трябва само да изминем разстоянието. Ако стрелят по нас, ще ви поднеса извиненията си, когато се отдаде подходящ случай.

— Изв’ни се с’га.

— Добре, Худ. Ужасно съжалявам, че ви убиха заради мен.

— Става.

— Да вървим.

„КАТО ВИДЯТ това…“ — Исус Пиетро потрепери. Той забеляза, че собствената му охрана не смее да пристъпи прага, но и нямаха сили да се обърнат. „Като видят това, ще престанат да се предоверяват на пистолетите си.“

Защото часовоят във вивариума също е бил въоръжен с пистолет. Просто не бе успял да го извади навреме.

Втора възможност не е имал.

Сега приличаше на разплискан транспортен резервоар от органната банка.

Хобарт, убит в другия край на вивариума, не изглеждаше по-добре. Исус Пиетро бе завладян от разяждащо усещане за вина. Не беше ли предопределил собственоръчно злощастната му съдба?

Ако не се брояха труповете, помещението на вивариума беше съвсем празно. Исус Пиетро огледа още веднъж стените и едва сега забеляза нарисуваното с потъмняла кръв върху обратната страна на металната входна врата.

Това е някакъв символ, нямаше никакво съмнение. Но какъв? Знакът на Синовете на Земята беше кръг със стилизирано очертание на староамериканския континент вътре. Тази рисунка по нищо не приличаше на него — в интерес на истината тя не напомняше на абсолютно нищо. В едно нямаше съмнение — че символът е нарисуван с човешка кръв.

Две широки и симетрични дъги. По-надолу три затворени криви, които наподобяваха извити опашки. Попови лъжички? Някакви микроорганизми?

Исус Пиетро разтърка уморено очи. После ще разпита пленниците. Сега е най-добре да ги забрави.

— Вероятно са избрали най-прекия път към централния вход — промърмори той полугласно. Полицаите премълчаха, осъзнали, че разговаря със себе си. — Да вървим — нареди рязко Исус Пиетро.

Наляво, надясно, надолу по стълбите… където ги посрещна труп на полицай, проснат насред коридора, с разкъсана униформа. Исус Пиетро го заобиколи без да забавя крачка, доближи бронираната врата и задейства повдигащия механизъм с ултразвукова свирка. Вратата се плъзна безшумно нагоре и в същия миг охраната от двете му страни настръхна.

Отсреща ги очакваше поредният паноптикум на ужаси — разпръснати в безпорядък мъртви и обезобразени тела и още една стоманена врата — в противоположния край. Изглеждаше като органна банка след взрив отвътре. Едва ли имаше по-подходящо определение. Сега обаче не биваше да мисли за това, че повечето от жертвите дори не са полицаи — граждански служители, лекари, лаборанти, техници.

Какъв безценен нагледен урок за Болничната охрана! Исус Пиетро бе завладян от необичайна слабост. Той пресече коридора, опитвайки се да запази високомерно изражение. Бронираната врата се вдигна веднага щом я доближи.

И тук имаше трупове — но на колонисти. Някои от тях бяха смазани от самата врата. Един от полицаите повика по радиостанцията носилки.

Пред тях се издигаше стена от избити бунтовници.

— Никога не съм ги ненавиждал повече — произнесе Исус Пиетро.

— К’лер, включи ж’рскопа.

— Какво? — Мат не смееше да откъсне поглед от пулта. Опитваше се да управлява колата с една ръка, но тя се съпротивляваше като буен жребец.