Лари Нивън - Дар от Земята

Но Келер се беше прокраднал.

Исус Пиетро вдигна слушалката.

— Янсен, проверете кой е охранявал снощи моста Алфа-Бета. Събудете ги и ги пратете тук.

— За това ще са нужни най-малко петнадесет минути, сър.

— Не възразявам.

Как Келер се е прокраднал през мостовете? На плато Гама е имало една скрита въздушна кола, но тя беше унищожена. Ами ако някой го е докарал до тук? Или… колонистите са се научили да боравят с автопилота?

И къде, слава на Мъгливите Демони, се губеше Келер?

Исус Пиетро започна да кръстосва нервно из кабинета. Нямаше никаква причина за безпокойство, но независимо от това той се безпокоеше. Инстинкт? Той не вярваше, че притежава инстинкти. Интеркомът произнесе с гласа на секретарката:

— Сър, да сте викали двама полицаи?

— Охраната на моста?

— Не, сър. Вътрешната охрана на Болницата.

— Не съм.

— Благодаря.

Щрак.

Снощи нещо беше задействало наземната сигнална инсталация. Не е било заек. Може би отначало Келер е направил опит да прескочи стената. Ако нощната смяна го е пропуснала в охраняемия периметър, а след това му е позволила да избяга — ще им смъкне по три кожи от гърбовете!

— Сър, полицаите настояват, че са били повикани от вас.

— Аз пък знам, че не съм ги викал. Кажете им да… Секунда. Нека влязат.

И те влязоха — двама охранени мъжаги, чийто привидно покорен изглед криеше гнева им от това, че са ги накарали да чакат.

— И кога, според вас, съм ви викал? — попита Исус Пиетро.

— Преди двайсет минути — отвърна предизвикателно по-едрият.

— Не трябваше ли преди това да вземете затворника?

— Не, сър. Ние отведохме Хобарт във вивариума, предадохме го за приспиване и веднага се върнахме при вас.

— И вие не помните, че…

По-дребният полицай изведнъж пребледня.

— Дявол да го вземе! Ние наистина трябваше да доведем някого. Келер. Разбира се, че Келер.

Около двайсет секунди Исус Пиетро разглежда внимателно лицата им. Имаше почти равнодушен вид. След това включи интеркома.

— Майор Янсен. Незабавно подайте сигнала „Избягал затворник“!

— Чакай малко — каза Мат.

Почти всички затворници бяха напуснали вивариума. Худ спря на прага и се обърна.

— Какво си намислил?

Мат изтича навътре в помещението. На една от койките лежеше човек с надянати слушалки. Вероятно ги бе сложил по погрешка. Мат ги свали, зашлеви го през лицето, а когато клепачите му затрепериха, го сграбчи за реверите и го изправи на крака.

Уотсън и Чек бяха приключили с таблото. Само Худ пристъпяше нетърпеливо до вратата.

— Тръгвай, де! — извика той. В гласа му се долавяше паника. Но Мат замръзна като парализиран при вида на това, което бе станало на пода.

Полицаят! Тълпата го беше разкъсала на части!

Мат отново се бе озовал в органната банка, сред ужасяващите картини.

— Келер!

Мат се наведе и вдигна нещо влажно и меко. Пристъпи към вратата, подвоуми се за миг, след това нарисува върху гладката й метална повърхност две широки дъги и три малки, затворени криви. Той запрати още топлия къс месо през рамо, обърна се и побягна. Двамата мъже и Лени вече догонваха опашката на тълпата от бегълци.

Подобно на буен водопад колонистите се спуснаха по стълбите, а стените кънтяха от многогласните им, уплашени вопли. Най-отпред тичаше Хари Кейн. В сърцето му кипеше хладна решимост, съзнанието, че той ще е първата жертва, когато на пътя им се изпречи въоръжена охрана. Но дотогава тълпата ще набере такава инерция, че никой не би могъл да я спре.

Първият въоръжен полицай се показа само след няколко крачки — зад следващия ъгъл. Той се обърна и така се облещи, сякаш пред очите му ставаше някакво чудо. Дори не помръдна, когато го настигнаха. Някой все пак прояви достатъчно здрав разум, за да го обезоръжи своевременно. Мъжът, който го завладя, нададе тържествуващ вик и си запробива път към челото, а тълпата се разтвори за да го пусне. Останалите продължиха да тъпчат безжизнено отпуснатото тяло на полицая.

Коридорът отпред беше дълъг, с безброй врати на равни разстояния от двете му страни. И всички тези врати сякаш се разтвориха едновременно. Мъжът с пистолета вдигна дулото, натисна спусъка и прокара лъча по най-близките цели. Главите, които се подаваха през вратите, замръзнаха, а телата зад тях се строполиха долу. Тълпата забави ход, докато се провираше през натръшканите екипарии и полуекипарии. Макар и само парализирани в началото, след преминаването на обезумялото човешко множество, почти всички бяха стъпкани до смърт. Изпълнителите ползваха щадящи оръжия за да запазят телата на колонистите. Колонистите, за разлика от тях, нямаха никакъв повод да проявяват милосърдие.