Лари Нивън - Дар от Земята

Пълничкият часовой със закръглена физиономия просто не знаеше какво да прави. Във всеки случай все още не беше забравил, че доскоро Келер бе лежал във вивариума. И Мат му беше признателен за това. Замахна и го удари два пъти в брадичката. Когато нещастникът не падна, го удари повторно. Накрая полицаят взе да дърпа пистолета си от кобура. Тогава Мат го сграбчи за китката, замахна с другата ръка и отново го удари. Едва сега часовоят се строполи на пода.

Мат взе ултразвуковия му пистолет и го прибра в джоба на панталона си. От боя го болеше ръката. Той се изправи и плъзна поглед по редицата от спящи. Изведнъж видя Лени! Лицето й беше съвсем бледо, с тъничка драскотина от челото до скулата, а слушалките бяха скрити под рижавите й кичури. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. А ето го и Худ — приличаше на спящо дете. Още по-нататък се беше изтегнал и самият Хари Кейн — човекът-клуб, дори заспал, тялото му излъчваше мощ.

Само Поли я нямаше.

Мат прегледа още веднъж по-внимателно редиците, но и сега не я видя.

Къде ли е тя? Пред мисления му взор се мярнаха грамадните стъкленици в органната банка. В една от тях — сега си спомни — имаше няколко пласта човешки кожи, толкова плътни, че течността едва циркулираше между тях. Върху скалповете бяха израснали косми — къси и дълги, светли, тъмни и рижави, и всичките се полюшваха мързеливо от течението. Не помнеше да е виждал гарвановочерната коса на Поли. Но може и да грешеше. В края на краищата, не беше ги разглеждал.

Мат направи мъчителен опит да се върне към реалността. Ето го пултът! Той натисна едно от копчетата. Веднага щом го пусна, то изскочи навън. Нищо друго не се случи.

Дявол да го вземе! Мат започна да натиска подред всички бутони, след това премина към следващата редица, и по-следващата. Беше изключил поне шейсетина от тях, когато долови някакво раздвижване.

Спящите се пробуждаха.

Той изключи и останалите копчета. Шумът от пробуждането продължаваше да нараства — чуваха се прозевки, неуверени гласове, почукване, конвулсивни въздишки на страх, когато затворниците си даваха сметка къде са попаднали. Нечий ясен глас го повика:

— Мат? Мат!

— Лени! Тук съм!

Те си пробиваха път един към друг през тълпата. После тя се озова в обятията му и те се вкопчиха толкова здраво, сякаш някаква неимоверна по сила буря се опитваше да ги раздели. Мат изведнъж почувства слабост — като че ли можеше да си позволи подобно нещо точно сега.

— Не можа да се измъкнеш, значи… — промърмори развълнувано той.

— Мат, къде сме? Опитвах се да достигна ръба на пропастта…

Някой изрева: „Ние сме във вивариума на Болницата!“ Беше Хари Кейн. Вождът поемаше полагащата му се роля.

— Вярно — кимна любезно Мат.

Очите на Лени, само на няколко инча от неговите, изглеждаха съвсем непроницаеми.

— О! Значи и на теб не ти е провървяло.

— Провървя ми. Аз дойдох тук по собствено желание.

— Какво… как?

— Добър въпрос. Само че не зная отговора…

Лени се изкиска.

Отзад се разнесе вик. Някой бе забелязал един от току-що пробудилите се униформени полицаи. Воплите на ужас бързо се смениха от агонизиращ вой, който съвсем скоро секна. Мат видя подскачащи глави и чу звуци, на които би предпочел да не обръща внимание. Лени престана да се усмихва. Суматохата постепенно се уталожи.

Хари Кейн се покачи на едно бюро. Той сви ръце пред устата си и извика:

— Млъквайте, всички! Който познава разположението на Болницата веднага при мен! Ей тук се събирайте! — В тълпата настъпи целеустремено движение. Лени и Мат продължаваха да се притискат един към друг, но вече не толкова отчаяно. Обърнали глави, те следяха неотклонно всяко движение на Хари, признавайки в него водача. — Останалите, гледайте! — извика Хари. — Това са хората, които могат да ви отведат от тук. След не повече от минута тръгваме всички. Ще следвате… — той назова осем имена. Едно от тях беше на Худ. — Някои от нас ще бъдат застреляни. Но докато поне един от тези осем продължава да се движи и вие ще го следвате. Ако паднат и осемте — и аз също — той направи кратка пауза, за да подчертае ефекта, — ще се разпръснете! Предизвиквайте колкото се може повече неприятности. Понякога единственото разумно нещо е преднамерено създадената паника! А сега — кой ни помогна да се събудим? Тук ли е този човек?

— Аз — произнесе Мат.

Глъчката наоколо взе постепенно да стихва. Всички втренчиха погледи в Мат.

— Как? — попита Хари.

— Не зная точно как попаднах тук. Бих искал да поговоря за това с Худ.