Лари Нивън - Дар от Земята

В един и трийсет за смяна при ковчега на Поли се яви друг офицер.

Униформата му не беше толкова щателно изгладена, но той самият изглеждаше по-добре. Имаше тренирано тяло на гимнастик и дори в този късен час на нощта изглеждаше бодър и свеж. Той почака докато кльощавият си иде, след това се зае да изучава циферблатите при главата на Поли.

Новият дежурен се оказа далеч по-прилежен от предишния. Той крачеше покрай дългата редица с датчици и внимателно, методично нанасяше данните от тях в дневника. Когато свърши, щракна със закопчалките по ръба на ковчега и вдигна капака, като се стараеше да не скърца с него.

Тялото вътре не помръдваше. Жената беше увита като мумия — мумия с остра муцуна и няколко пласта меки пелени. Муцуната се оформяше от дихателния апарат и мундщука в устата. Подобни издатини се виждаха и в областта на ушите. Ръцете й бяха скръстени на корема, като в усмирителна риза.

Дълго време полицаят не откъсваше поглед от жената в ковчега. Когато се обърна, на лицето му се четеше безпокойство. Но беше съвсем сам и в коридора не се чуваха никакви стъпки.

От горната част на ковчега излизаше дълга гофрирана тръба с наконечник. Полицаят разкачи наконечника, поднесе единия край на тръбата към устата си и произнесе:

— Не се страхувай. Аз съм твой приятел. Ей сега ще те приспя.

Размота меките пелени от ръцете на Поли, извади пистолета и стреля в кожата. На ръката й се появиха дузина червеникави точици, но момичето не помръдна. Нищо не показваше, че го е чула и е почувствала убожданията.

Той спусна капака и отново закачи наконечника на тръбата.

Докато отбелязваше промените в датчиците под мишниците му се образуваха големи тъмни петна. Накрая извади отвертка и започна да се ровичка в механизмите на циферблатите. Когато приключи и осемте показваха същите стойности, както и при идването му.

Те лъжеха. Циферблатите сочеха, че Поли Торнкуист е будна, но неподвижна; в съзнание, но лишена от всякакви сетивни дразнители. Докато в действителност Поли Торнкуист спеше. Щеше да проспи всичките осем часа от дежурството на Лорен.

Той изтри потното си чело и седна. Не обичаше да рискува по такъв необмислен начин, но в случая се налагаше. Момичето сигурно знаеше нещо важно, иначе едва ли щеше да попадне тук. Сега ще издържи осем часа по-дълго.

Мъжът, когато откараха в операционната на органната банка, беше в безсъзнание. Това бе същият човек, когото отрядът на Исус Пиетро бе открил върху ръчката на взривното устройство, един от разпитаните през отминалия ден. Исус Пиетро бе приключил с делото му, от гледна точка на закона той беше съден и осъден, но все още жив. Така гласеше буквата на закона, нищо повече.

Операционната беше просторна и вътре кипеше бурна дейност. На колички покрай една от дългите стени бяха подредени двайсетина малогабаритни хибернационни контейнери, за преместване на извадените органи в съседното помещение. Лекарите и лаборантите работеха спокойно, с вещина, върху многобройните операционни маси. Масите всъщност представляваха охладителни вани — открити контейнери с течност, където се поддържаше постоянна температура: 10 градуса по Фаренхайт. До вратата беше поставен по-голям контейнер, в който се плискаше жълтеникава течност.

Двама лаборанти вкараха осъдения в операционната и първият от тях веднага му инжектира пълна спринцовка със същата жълтеникава течност. Те доближиха количката до една от незаетите вани. Жената, която им се притече на помощ, закрепи върху лицето на пациента дихателна маска. Лаборантите наклониха количката и без никакъв плясък осъденият се плъзна във ваната.

— Този е последният — рече единият. — Да ви кажа момчета, направо се скапах.

Жената го погледна с любопитство, което отчасти беше скрито под широката маска. В гласа на лаборанта наистина бе прозвучала неимоверна умора.

— Вървете си и двамата — каза жената. — Утре можете да поспите до късно. Повече няма да ни трябвате.

Когато приключат и с последния осъден, органната банка ще е пълна. По закон той все още беше жив. Но температурата на тялото му стремително се снижаваше, а сърдечният ритъм се забавяше. Постепенно сърцето спря. Температурата му продължаваше да спада. След два часа тя достигна далеч под точката на замръзване, ала жълтеникава течност в съдовете не позволяваше тялото му да замръзне.

По закон той продължаваше да е жив. Случвало се бе осъдени на този етап да бъдат оправдани и тогава ги съживяваха обратно без никакви нежелани последствия, освен спомена за ужаса, който носеха до края на дните си.