Лари Нивън - Дар от Земята

Ако иска да постигне нещо трябва да рискува. Изправи се решително и отново пое напред. Проклинаше се за упоритостта си, но не спираше.

Добре де, щом е решил да си троши главата, защо не навлече по-ярки дрехи? Синя риза с оранжева якичка, малинова шапка с буквата „с“ в жълт триъгълник и очила с метални рамки — съвсем като в училище. Няма значение — ще се приближи така, както е сега.

Винаги си е падал по красивите жестове.

Вървеше по края на оголената земя, докато не стигна къщите. Сега пое по опустелите улици. Сградите от двете страни го наблюдаваха, мрачни, смълчани. Сигурно щяха да изглеждат красиви на дневна светлина. Що за хора живеят в тях? Весели, жизнерадостни, щастливи, вечно здрави и вечно млади. Как му се искаше и той да е един от тях.

Постепенно забеляза една особеност в къщите. Колкото и да се отличаваха по конструкция, цвят, стил и материал, всички притежаваха един общ, обединяващ признак. Всичките бяха обърнати с фасадите си към Болницата.

Сякаш Болницата ги изпълваше със страх. Или с чувството за вина.

Отпред изникнаха светлини. Мат ускори крачка. Вървеше вече половин час. Да, ето го и сервизният път, осветен от два реда лампи. По средата си имаше прекъсната бяла линия.

Мат стъпи върху нея и закрачи в посока към Болницата. Раменете му отново се напрягаха неестествено, сякаш долавяха полъха на дебнещата отзад смърт. Но опасността всъщност беше отпред. Органната банка символизираше най-унизителната смърт, която би могъл да си представи. Но имаше нещо, дори по-страшно от нея.

Случваше се да освобождават затворници от Болницата, за да разкажат как са ги съдили. Рядко, но се случваше. Мат вече се досещаше какво го чака.

Забележат ли го, ще го прострелят с щадящи куршуми, после ще го отнесат в Болницата на носилка. Когато се събуди, ще го отведат на първия и последен разпит с ужасния Исус Пиетро Кастро. Горящите очи на Главата на Изпълнението ще се впият в неговите и той ще чуе кънтящия му глас: „Келер, а? Да, ние разчленихме твоя чичо. Е, Келер? Появил си се тук, сякаш си екипарий, който има работа в Болницата. И каква е тази работа, Келер?“

Какво ще отговори тогава?

В съня си Исус Пиетро изглеждаше с десет години по-възрастен. Достойнствата му — изправен гръбнак, яки мускули и умело контролирана мимика — сега имаха възможност за заслужен отдих. Сивите му, винаги изрядно сресани коси, бяха разчорлени, тук-там отдолу се показваше оголен скалп, който иначе винаги прикриваше старателно. Спеше сам, отделен от жена си с врата, която никога не се заключваше. Понякога Исус се мяташе насън, друг път, изтощен от безсъние, се блещеше в тавана и си мърмореше недоволно под носа. Но тази нощ спеше съвсем спокойно.

А би могъл отново да изглежда на трийсет — със съответната помощ. Под иначе сбръчканата кожа се криеше организъм в чудесно състояние. Притежаваше великолепно дишане — отчасти благодарение на новоприсадения бял дроб, неговите мускули — скрити под дебели, увиснали кожни гънки, оставаха твърди, и храносмилането му протичаше нормално. Зъбите, до един присадени, бяха великолепни. Ако само получи нова кожа, нов скалп, нов черен дроб и му сменят няколко сфинктера и други автономни мускули…

Но за целта се изискваше специално постановление от Съвета. Щеше да е нещо като обществена награда и той бе готов да я приеме в случаи, че я предложат, но не възнамеряваше да се бори за нея. Трансплантациите и тяхното разпределение бяха изцяло под юрисдикцията на екипажа и представляваха най-мощната привилегия. На всичко отгоре Исус Пиетро чувстваше… не отвращение… по-скоро известна неохота да заменя частите на своето тяло с чужди. Струваше му, че е като да изгуби своето „аз“. Само страхът от смъртта го беше принудил преди няколко години да склони присаждането на нов бял дроб.

Отново се унесе в сън.

И събитията започнаха да се подреждат едно след друго.

Филмите на Поли Торнкуист: някой се е промъкнал през неговата мрежа предишната нощ. Вчера — бягството на Келер. Разяждащото подозрение, засега все още догадка, че товарът на рамробот 143 е далеч по-важен и съдбоносен, отколкото предполага. Смачкани, неудобни чаршафи. Одеялото е прекалено тежко. А на всичко отгоре забрави да си измие зъбите. Въображаема картина — Келер, същият, който скочи право надолу, в пропастта, продължава да го преследва. Тихи звуци отвън зад стената, звуци, които се разнасят вече близо час, без да го събудят. Необясними звуци. Също като страстта по онова момиче, което в момента лежи в ковчега и последвалото я чувство на вина. Изкушението да се възползва от този старинен метод за промиване на мозъци за свои лични цели, да принуди малката бунтовница поне временно да се влюби в него. Изневяра! И отново чувството за вина.