Лари Нивън - Дар от Земята

Само че тук логическата верига се прекъсваше.

Каквото и да му е помагало досега, тук ще се окаже безсилно.

Мат обърна гръб на стената. Изправен в подножието на колосалната наклонена врата, той проследи ярката лента на пътя до там, където изчезваше в тъмнината. Повечето къщи тънеха в мрак. Местността наоколо бе непрогледно черна чак до звездния хоризонт. Вдясно от него, там, където хоризонтът опираше в пропастта, светлината на звездите бе размътена от мъгливата пелена на бездната.

Мат така и не можа да намери подходящо обяснение за импулса, който го завладя в този миг.

Той се покашля.

— Нещо ми помага — произнесе с равен и спокоен глас. — Това вече е ясно. Така — нужна ми е помощ, за да преодолея вратата. Трябва да вляза в Болницата.

Зад стената се разнесоха тихи далечни стъпки, чуха се приглушени гласове. Отгласи от болничните дела, които в момента не го касаеха.

Тук, при него, нищо не се беше променило.

— Помогни ми да вляза вътре — помоли се той, обръщайки се не толкова към себе си, колкото към нещо вън от него. Не знаеше към кого — или какво. Нищо не знаеше.

На Платото никой не вярваше в богове.

Но Мат изведнъж осъзна, че има само един път. Той напусна платното и започна да тършува наоколо. Не след дълго намери парче бетон, с неравни краища, изцапано с кал. Върна се, замахна и започна да удря равномерно по желязната врата.

Бам! БАМ! БАМ!

Над стената се показа глава.

— Спри веднага, жалка колонистка отрепка!

— Пуснете ме.

Главата остана горе.

— Ама ти наистина си колонист.

— Позна.

— Не мърдай! Да не си мигнал дори! — човекът заопипва нещо от другата страна на стената. Появиха се две ръце — едната държеше насочен пистолет, а другата — телефонна слушалка. — Ало! Ало! Обадете се, мътните ви взели… Уотс? Говори Хобарт. Току-що някакъв тъп колонист се появи зад вратата и взе да блъска по нея. Да, истински колонист! Какво да правя? Добре, ще го питам.

Главата се наведе напред.

— Сам ли ще вървиш, или да те носят?

— Сам — отговори Мат.

— Казва, че ще върви. Защо въобще го питаме? Аха… Май си прав. Извинявай, Уотс, за мен беше толкова неочаквано. Друг път не ми се е случвало.

Пазачът остави слушалката. Главата и пистолетът продължаваха да следят Мат. Само след секунда масивната врата се отмести встрани.

— Влизай — нареди пазачът. — Ръцете на тила.

Мат пристъпи послушно. Към вътрешната страна на стената беше прилепена караулка. Портиерът се спусна по тясна метална стълбичка.

— Тръгвай напред — заповяда той. — Мърдай. Ей там, където са светлините. Виждаш ли? Ще вървиш натам.

Когато наближиха следващата врата пазачът извади от джоба си свирка и я наду. Не последва никакъв звук, но вратата се разтвори. Мат влезе.

Щом се озоваха вътре пазачът видимо се отпусна.

— Какво търсеше там? — попита той.

Мат усещаше, че старите страхове се завръщат отново. Вътре е. Тези коридори са Болницата. Не беше мислил какво ще предприеме нататък. А и съвсем обяснимо — замисли ли се, трябва веднага да побегне. Стените наоколо бяха от бетон, тук-там с метални решетки, от тавана стърчаха отворите на вентилационните тръби. Имаше и врати, но всичките бяха затворени. Из въздуха се носеше непозната миризма, или съчетание от миризми.

— Питам: какво търсеше…

— В съда ще узнаеш!

— Няма какво да се зъбиш. Какъв съд? Залових те на плато Алфа. Това е достатъчно за да си виновен. Ще те пъхнат във вивариума докато не потрябваш, а след това ще те напомпат с антифриз и ще те откарат. Никога няма да се събудиш повече.

Мат го погледна ужасен и поклати разтреперано глава. Пазачът отскочи от рязкото му движение, а ръката с пистолета се напрегна. Оръжието сигурно бе заредено с щадящи куршуми, а вместо барут се задвижваше от сгъстен въглерод. За не повече от секунда Мат бе завладян от увереността, че сега ще го застрелят. После ще отнесат тялото му във вивариума (каквото и да значеше това), но той няма да се събуди. Ще го разчленят докато спи. Последният миг от живота му се разтягаше, разтягаше…

Ръката с пистолета се отпусна. Мат не откъсваше втрещен поглед от лицето на пазача. Човекът пред него сякаш губеше разсъдък. Той въртеше ужасен поглед наоколо, разглеждаше стените, тавана, хвърли поглед и на вратата, на пистолета в ръката си — с една дума на всичко, освен на Мат. Внезапно той се обърна и побягна.

Мат дочу заглъхващия му вик:

— В името на Мъгливите Демони! Мястото ми е при вратата!