Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Едното беше малка енергийна система, имплантирана в тялото. Тя му помагаше да се движи, без да изразходва своята собствена енергия (макар че той никога не се спускаше на повърхността на който и да е свят, защото движенията му, захранвани сега с минимална енергия, щяха да бъдат незабавно блокирани от гравитацията, която щеше да го превърне в жива статуя, наименувана може би Колапс). Системата, захранваща мозъка му, осигуряваше също така и достатъчно стимулиране на невроните, за да функционират постоянно висшите мозъчни процеси.

Това беше доктор Пелс — обречен да лети из космоса, постоянно мислещ, изгнаник от световете на живота, скитник, човек, който търси, човек, който чака, според нормалните стандарти — движещ се мъртвец.

Другото, което го крепеше, не бе толкова видимо, колкото системата му за физическа поддръжка. Тялото му беше замразено секунди преди настъпването на клинична смърт и едва дни по-късно бе прочетена неговата Декларация за разпореждане с имуществото. Тъй като един замразен човек „не се радва на същия статут като един мъртъв човек“ (делото Хърмс срещу Хърмс, 18, 777 С, Гражд. номер 187–3424), той може „да упражнява власт върху своето имущество чрез предварителна демонстрация на намерение точно по същия начин, както един спящ човек“ (делото Найс и др. срещу Найс, 794 С, Гражд. номер 14–187-В). Съответно, въпреки протестите на няколко поколения добронамерени потомци, цялото имущество на доктор Пелс бе обърнато в пари, които бяха използвани за закупуването на междузвезден кораб с напълно обзаведена медицинска лаборатория и за прехвърлянето на самия доктор Пелс от състояние на студена безжизненост в състояние на ледена подвижност. И всичко това, защото, вместо да спи без сънища и да чака с може би напразната надежда да бъде излекуван от болестта си, той бе решил, че няма да представлява особен проблем за него да съществува неопределено дълго в състояние, в което от смъртта го делят може би само десет секунди — толкова дълго, колкото може да продължи неговата изследователска работа. „Помислете си все пак — беше казал той веднъж — за всички хора, които в този миг са на десет секунди от смъртта, а дори не знаят този факт, така че да направят това, което обичат най-много.“

А това, което доктор Пелс обичаше най-много, беше патологията с възможно най-екзотичен характер. За него се знаеше, че може да проследи една нова болест през половината галактика. През десетилетията той бе публикувал блестящи научни трудове, бе разработил важни лекарства, бе написал учебници, бе изнасял лекции по медицина от своята лаборатория в орбита, бе предвиждан за наградите за медицина както на Дайаркските нации и съюзни организации (ДАЙНСО), така и на Обединените лиги (говореше се, че всяка го бе отхвърлила поради опасението, че и другата може да го награди), и бе получил пълен достъп до главните банки с медицинска информация на практически всички цивилизовани планети, които бе посетил. Предоставяна му беше и почти всяка друга информация, която пожелаеше да има.

Така, както се носеше над своите лабораторни плотове — слаб, без коса, двуметров и блед като кост, с дълги, слаби пръсти, настройващи пламъка или завъртащи светлинно кълбо към вакуум-сфера, — доктор Пелс изглеждаше извънредно подходящ за изследването на множеството форми на смъртта. И макар да бе истина, че обикновените наслади на живите същества не го засягаха, Пелс имаше още едно удоволствие освен своята работа. Където и да отидеше, той бе придружен от музика. Лека музика, тържествена музика; около него постоянно се носеше музика. Скованото му тяло можеше да я почувства, без значение дали я слушаше, или не й обръщаше внимание. По някакъв начин тя може би беше заместителят на сърцебиенето, на дишането и на всички други дребни звуци и чувства на тялото, които са даденост за повечето хора. Каквато и да бе причината, доктор Пелс от години не бе оставал без музика.

И сега, сред музика и със скръстени ръце, той чакаше. Погледна веднъж към Лавона, която висеше над него в своята черна и жълта красота като тигър в нощта. После насочи ума си към други въпроси.

От две десетилетия се бореше с една болест. Когато разбра, че за цялото това време е напреднал твърде малко, реши да я атакува от друга посока — да открие единствения човек, оцелял след тази болест, и да разбере защо.

С тази цел бе тръгнал на обиколка из центъра на Обединените лиги — Солон, Елизабет и Линкълн, трите изкуствени планети, проектирани от самия Сандау, обикалящи около звездата на Куейл, — където можеше да се консултира с компютъра Панопат относно местонахождението на човека, наречен X, чието съществуване той неотдавна бе открил. Информацията трябваше да фигурира там, въпреки че малко хора биха знаели какви въпроси да зададат на машината.