Роджър Зелазни: Да умреш в Италбар

Далеч напред Хайдел видя едва забележима форма, толкова огромна, че би изглеждала невероятна, ако той притежаваше критичната способност, която дава храна на неверието.

Това, което видя, бе фигурата на жена, полускрита сред дивата синя растителност, жена, чиято синьо-черна коса покриваше небесата до най-далечния хоризонт, чиито очи той не можеше да види, а само да почувства, сякаш тя гледаше от всички посоки, докато нейната аура и чертите й, които можеше да види само отчасти, бяха, той знаеше, душата на света. Тогава усети невероятна мощ и невероятна сдържаност.

Докато се приближаваше към нея, тя изчезна. Усещането за нейното присъствие остана.

Той забеляза синя каменна беседка, разположена зад висок храсталак.

Светлината намаляваше с приближаването му, така че когато влезе, той отново разбра с тъга, че ще види само проблясъка на усмивка, трептяща ресница, ухо, кичур коса, блясъка на сини лунни лъчи върху неспокойна ръка или рамо. Никога не я бе поглеждал право в лицето, никога не би могъл да обеме с поглед цялата й фигура. И знаеше, че никога няма да може.

— Хайдел фон Хаймак — дойдоха прошепнатите думи, но този шепот се чуваше много по-добре от обичайния говор.

— Господарке …

— Ти не се вслуша в предупреждението ми. Тръгна твърде рано.

— Знам, знам… Когато съм буден, ти изглеждаш нереална, също както другото място сега изглежда само сън.

Той чу мекия и смях.

— Ти получаваш най-доброто и от двата свята — каза тя, — нещо, което рядко се дава на човек. Докато си тук с мен в тази приятна беседка, тялото ти е разтърсвано от симптомите на ужасни болести. Когато се събудиш там, отново ще си отпочинал и здрав.

— За известно време — каза той, седна на каменната пейка до стената и опря гръб в студените и издатини.

— … И когато това време отмине, ти можеш да се върнеш тук, когато пожелаеш… — (дали беше просто игра на лунната светлина, или бе зърнал за миг тъмните й, много тъмни очи? — зачуди се той), — за да се обновиш.

— Да — каза той. — Какво става тук, докато съм там?

Усети как върховете на пръстите й галят бузата му. Те му донесоха огромно наслаждение.

— Не си ли най-щастлив, когато си тук? — запита тя.

— Да, Мира-о-арим. — И той извърна глава и целуна пръстите и. — Но когато идвам тук, изглежда, оставям след себе си и други неща освен болестта — неща, които би трябвало да са в ума ми. Аз… аз не мога да си спомня.

— Точно така трябва да бъде, Дра фон Хаймак. Този път трябва да останеш с мен, докато бъдеш напълно обновен, защото течностите на тялото ти трябва да са в съвършен баланс, за да можеш да извършиш това, което трябва да се извърши след завръщането ти. Знаеш, че можеш да напуснеш това място, когато пожелаеш. Но този път ти препоръчвам да се вслушаш в съвета ми.

— Този път ще го направя, Господарке. Разкажи ми за нещата.

— Какви неща, дете мое?

— Аз… аз се опитвам да си ги спомня. Аз…

— Не се напрягай прекалено много. Няма да има полза…

— Дейба! Това е едно от нещата, които търсех! Разкажи ми за Дейба.

— Няма какво да се разказва, Дра. Това е малък свят в маловажна част от галактиката. Няма нищо особено в него.

— Има. Сигурен съм. Светилище?… Да. На високо плато. Около него има руини на град. Светилището е под земята — нали така?

— Във вселената има много такива неща.

— Но това е особено. Нали така?

— Да, така е, по някакъв странен, тъжен начин, дете на Тера. Само един-единствен човек от твоята раса бе в състояние да приеме това, което ти срещна там.

— Какво беше то?

— Не — каза тя и го докосна още веднъж.

Тогава той чу музика, нежна и проста, и тя започна да чу пее. Той не чуваше — или ако чуваше, не разбираше — нито дума от песента, но сините мъгли се завъртяха около него, носеха се аромати, бриз, един спокоен екстаз; и когато отново отвори очи, пред него не стояха никакви въпроси.

Доктор Ларман Пелс кръжеше в орбита около планетата Лавона и предаде съобщение до Медицинската централа, съобщение до Централата за имиграция и натурализиране и съобщение до Централата за статистика на живота. След това скръсти ръце и зачака.

Нямаше какво друго да прави, освен да скръсти ръце. Не можеше да яде, да пие, да пуши, да диша, да спи, да отделя ненужното, да усеща болка или наслада от каквато и да е друга обичайна проява на плътта. Всъщност нямаше и сърцебиене. Множеството силни химически агенти, с които бе натъпкан, бяха всичко, което стоеше между доктор Пелс и вкаменяването. Но все пак имаше някои неща, които поддържаха живота му.