Роджър Зелазни: Да умреш в Италбар

От тази позиция можеше да види последния участък от своя път. Трябваше първо да слезе по склона от няколко десетки метра, после да прекоси за около час път сравнително равна долина, полегата в далечния си край, и след това да се качи на стръмен хълм или ниска планина. Той си почина, изяде малка част от продуктите си, пи вода и продължи.

Безпрепятствено прекоси равнината, но си отряза тояга, преди да стигне до края й.

Въздухът ставаше все по-студен, докато Хаймак се изкачваше по далечната пътека и денят отиваше към края си. На половината път нагоре усети, че не му достига дъх и мускулите го болят от изкачването, а също и от ходенето през деня. Вече можеше да вижда на голямо разстояние назад, където върхарите на дърветата изглеждаха като огромна равнина под смрачаващото се небе и кръжаха няколко птици.

Все по-често спираше да си почива, докато се приближаваше към билото, а след време видя първите звезди.

Напрегна сили, докато стигна широкия хребет на върха на дългата сива линия от скалисти хълмове; по това време нощта вече се бе спуснала около него. Клийч нямаше луни, но големите звезди сияеха с яркостта на факли през кристал и около тях се пенеха и бълбукаха милиони по-слаби звезди. Нощното небе беше синьо и озарено.

Хайдел сведе поглед към пътеката, проследи разстоянието, което му оставаше, и видя светлини, светлини, светлини и много тъмни форми, които можеха да бъдат единствено къщи, сгради и наземни коли в движение. Два часа, пресметна Хаймак, и той би могъл да върви по тези улици, сред жителите на мирния Италбар, може да спре в някой уютен хан да хапне и да пийне, да поговори с някого. После погледна настрани, спомни си за пътя, който бе изминал, и разбра, че не може да направи това, още не. Но гледката на Италбар в този миг щеше да го придружава до края на живота му.

Той кривна от пътеката и намери равно място, на което да пренощува. Насили се да яде колкото може повече и да изпие толкова вода, колкото стомахът му можеше да поеме, за да се подготви за това, което му предстоеше.

Среса косата и брадата си, облекчи се, съблече се, зарови дрехите си и се вмъкна в постелята.

Изтегна почти двуметровото си тяло, плътно прилепи ръце до себе си, стисна зъби, за момент погледна звездите, а после затвори очи.

След известно време бръчките по лицето му изчезнаха и челюстта му се отпусна. Главата му клюмна към лявото рамо. Дишането му стана по-дълбоко, по-бавно, сякаш замря, и много по-късно се възстанови съвсем бавно.

Когато главата му се извъртя надясно, лицето му изглеждаше като полирано или покрито със съвършено прилепваща маска от стъкло. След това по него изби пот и капчиците заблестяха като скъпоценности в брадата му. Лицето му започна да потъмнява. Стана червено, после пурпурно, устата му се отвори и езикът се подаде. Хайдел дишаше на пресекулки, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка.

Тялото му потрепери, той се сви на топка и започна да се тресе непрестанно. Очите му на два пъти се отвориха невиждащи и бавно се затвориха отново. На устните му излезе пяна и той простена. От носа му се процеди кръв и засъхна върху мустаците. От време на време промърморваше нещо. После тялото му замръзна за дълго и накрая се отпусна неподвижно, до следващия пристъп.

Синкавите мъгли скриваха стъпалата му, носеха се около него, сякаш вървеше по сняг, десет пъти по-лек от този, който някога бе виждал. Струите синкава мъгла се виеха, носеха се, разделяха се и пак се събираха. Не беше нито топло, нито студено. Над него нямаше звезди, само бледа синя луна, която висеше неподвижно над това място на вечен здрач. От лявата му страна имаше, редици рози с цвят на индиго, а отдясно се издигаха сини скали.

Той зави зад скалите и стигна до ниски стълби, Водещи нагоре. Тесни в началото, те се разширяваха, докато вече не можеше да се види краят им и от двете страни. Тръгна по тях, движейки се през синьото нищо.

Стигна до градината.

Имаше храсти във всякакви нюанси и отсенки на синьото и пълзящи растения, които се катереха по нещо, което, изглежда, някога е било стена — макар да растяха толкова нагъсто, че не можеше да бъде сигурен, — и каменни пейки, разположени сякаш безразборно.

Струйките мъгла се рееха и тук бавно, сякаш почти застинали. Над Хаймак и откъм пълзящите растения се носеха птичи песни.

Той навлезе в градината, край него на неравни разстояния се редяха големи камъни, които блестяха като полиран кварц. Малки дъги танцуваха около тях, а ята големи сини пеперуди изглеждаха сякаш привлечени от блясъка. Те пърхаха, въртяха се, кацаха за момент, после се издигаха отново.