Роджър Зелазни: Да умреш в Италбар

Но два или три дена… Това беше третият ден, а планините не се виждаха никъде.

— Глей, къде са планините? — запита той кашлящия. — Къде е Италбар?

Глей сви рамене и посочи напред.

Слънцето, гигантско жълто кълбо, почти не се виждаше от тяхната пътека. Светлината му се провираше между листата с форма на морска звезда, но на всяко място, недокоснато от лъчите му, имаше влага или гъби. Малки животни или големи насекоми — той не знаеше кое от двете — се стрелкаха пред тях, суетяха се зад тях, клатеха храстите и се движеха сред клоните. По-големите същества, за които го бяха предупредили, не се показаха, макар той често да чуваше тяхното далечно съскане, свирукане или лай, а понякога се разнасяше шумът на нещо огромно, пробиващо си път през гората някъде наблизо.

Не можеше да не види иронията в това. Бе дошъл да спаси живот, а усилието досега му струваше четири живота. „Господарке, ти беше права“ — промърмори той, мислейки за своя сън.

След около час Глей падна, разтърсван от кашлица, маслинената му кожа беше придобила цвета на листата наоколо. Хайдел разпозна симптомите и отиде при него. След неколкодневна подготовка би могъл да го спаси. С другите се беше провалил, защото собственото му пречистване не бе завършено. Липсваше необходимият баланс. В този момент — докато гледаше първия от падналите — той разбра, че не след дълго всички ще умрат. Помогна на Глей да се настани удобно, облегнат на един дънер. Раницата му служеше за възглавница, той жадно пиеше вода. Хайдел погледна часовника си. От десет минути до час и половина, сметна той.

Въздъхна и запали пура. Тя имаше неприятен вкус. Влагата беше проникнала в нея и гъбичките на Клийч очевидно нямаха нищо против никотина. Зелената плесен, която присветна за миг върху пурата, миришеше на сяра.

Глей го погледна. Щеше да бъде в реда на нещата, ако погледът е пълен с обвинение.

Вместо това:

— Благодаря ти, Хайдел — каза той, — че ни позволи да бъдем с теб. — И после се усмихна.

Хайдел изтри потта от челото на мъжа. След още половин час той щеше да е мъртъв.

При това погребение Хаймак не си мърмореше под носа, а изучаваше лицата на другите четирима. Те имаха все същото изражение. Бяха тръгнали с него сякаш на шега. После положението се бе променило и те го бяха приели. Не изглеждаше дори да са се примирили. Тъмните им лица изразяваха щастие. Но всички те знаеха, Хайдел разбираше това. Всички те знаеха, че ще умрат, преди да стигнат Италбар.

Като всеки друг човек той ценеше разказите за благородна саможертва. Но безцелна смърт? Да умрат без никакъв смисъл… Хайдел знаеше — и те знаеха, беше сигурен, — че ще стигне и сам до Италбар. През цялото това време те не бяха правили нищо, само бяха вървели с него. Не беше имало никакви опасни животни, които да прогонят; пътят беше ясен, след като веднъж бе тръгнал по него. Щеше да му е приятно да бъде просто геолог, както онзи ден…

Двама умряха, след като хапнаха малко на обяд. Болестта беше маулова треска, непозната на Клийч досега, която води до внезапно спиране на сърцето и изкривява лицето на жертвата в усмивка.

Очите на двамата останаха отворени след смъртта. Хайдел ги затвори.

Те отново се захванаха да копаят и Хайдел не се намеси, когато видя, че копаят четири гроба. Помогна им и след това чакаше заедно с тях. Не му се наложи да чака дълго.

Когато приключи, отново нарами раницата си и продължи по пътя. Не се обърна назад, но мислено виждаше гробовете, които бе оставил след себе си. От неговото докосване хората умираха. Дъхът му унищожаваше цели градове. Там, където падаше сянката му, нищо живо не оцеляваше.

И все пак той имаше дарбата да лекува. Дори сега се изкачваше по склона с това намерение. Беше известен с тези си дела, макар че го знаеха единствено като X.

Денят сякаш стана по-ярък, макар че беше вече късен следобед. Той погледна нагоре и забеляза, че дърветата са по-ниски, а разстоянието между листата е по-голямо. Слънчевата светлина падаше на снопове и имаше дори цветя — червени и пурпурни, със златисти и бледожълти ресни и кантове, носещи се заедно с пълзящите растения, които бризът полюшваше около него. Пътеката стана по-стръмна, но тревата, която се увиваше около глезените му, сега беше по-ниска и по-малко дребни същества тичаха с писукане около него.

След още около час той можеше да вижда на по-голямо разстояние пред себе си, отколкото когато и да било по време на пътешествието си. На сто метра пред него пътят беше ясно очертан. Когато премина това разстояние, видя първата пролука в живия покрив и голям бледозелен басейн — небето. След десет минути вече вървеше под открито небе и когато поглеждаше назад, можеше да види люшкащото се море от клони, под което бе минал. На четвърт миля пред него лежеше билото на хълма, по който сега се изкачваше. Над него висяха малки светлозелени облаци. Хайдел заобиколи скалите и стигна на върха.