Роджър Зелазни: Да умреш в Италбар

— И аз се изнервих малко. Основната ми грижа, разбира се, е брат ми…

— Той е в безопасност .

— Знам. Но той няма да си спомни нашите уверения. Ще се почувства самотен, после ще се изплаши.

— Нищо лошо няма да му се случи, а ние скоро ще сме при него.

Отговор не дойде, така че Малакар вдъхна от газа и продължи да чака.

Насред дрямката си (колко ли дълга?) изведнъж чу:

— Идва! Сега! Идва!

Усмихнат, той се протегна и погледна нагоре, макар да знаеше, че все още не може да види това, което очите на Шинд вече бяха открили.

Корабът се спусна като паяк и увисна като зловеща коледна играчка. За момент застина над Шинд, докато той се качи. След миг се сниши още и пусна висящата стълба. Майлс я хвана, увисна на нея и беше вкаран в корема на „Персей“, минавайки покрай маската на Медуза с усмивката на Мона Лиза, която сам бе нарисувал там. Птицата жадуваше да убие змия, но щеше да се задоволи и с червей.

Малакар плю през люка миг преди той да се затвори, и улучи покрива на сградата под себе си.

На път към Италбар Хайдел фон Хаймак гледаше как спътниците му умират. В началото бяха деветима — всичките доброволци, тръгнали да го придружават през джунглата на Клийч до планинското градче Италбар, където имаха нужда от него — Италбар, на хиляда мили от космодрума. Той беше наел въздушна кола, за да стигне до там. Принуден да кацне, беше разказал своята история на селяните край река Барт, които го бяха открили да върви на запад. От деветимата, придружавали го въпреки протестите му, бяха останали петима. Сега един от петимата се обливаше в пот, а друг периодично кашляше.

Хайдел прокара ръка през пясъчножълтата си брада и продължи да крачи с черните си ботуши през растителността, покриваща това, което би трябвало да представлява път. Потеше се и ризата бе залепнала за гърба му. Беше ги предупредил, че е опасно да го съпровождат, спомняше си той. Беше ги предупредил.

Те бяха чували за него, бяха чували, че е свят човек, бяха чували, че е тръгнал на спасителна мисия.

— Последното е вярно — беше им казал той, — но на небето няма да получите повече точки заради мен.

Те се бяха засмели. Не, той ще има нужда някой да го защищава от животните и да му показва пътя.

— Глупости! Посочете ми вярната посока и ще стигна до там — беше им казал. — С мен ще сте в по-голяма опасност, отколкото ако сте сами в джунглата.

Но те отново се бяха засмели и бяха отказали да му посочат пътя, освен ако не им позволи да го придружат.

— Можете да умрете, ако дойдете с мен! — беше протестирал той.

Те бяха непреклонни.

Той бе въздъхнал.

Добре тогава. Посочете ми място, където мога да остана сам и необезпокояван един ден. Това ще бъде загуба на ценно време, време, което сега не би трябвало да губя. Но трябва да ви защитя, след като искате да ми помогнете.

Те бяха направили това, бяха танцували един около друг и се бяха радвали, че ще участват в голямото приключение. Хайдел фон Хаймак, зеленоокият светец от звездите, очевидно щеше да се моли, за да осигури тяхната безопасност и успеха на пътешествието.

Два или три дена пеша, бяха му казали. И той се бе опитал да ускори пречистването, за да тръгне по-скоро. Едно дете лежеше на смъртно легло в Италбар и той измерваше времето с неговото дишане.

Синята господарка му бе казала да почака, но той беше мислил за това дишане и за туптенето на голямото сърце, което някога е било мъничко. Потегли след петнадесет часа и това се оказа грешка.

Треската на двама от спътниците му остана неоткрита поради умората и голямата жега в гората. Те издъхнаха следобеда на втория ден. Той не бе в състояние да установи коя от многото възможни болести ги бе покосила. Дори не се бе помъчил. След като човек е вече мъртъв, причината за смъртта му според него бе чисто теоретичен въпрос. Освен това желанието му да бърза беше толкова голямо, че неохотно позволи на другите дори да извършат обичайната за тях кратка траурна церемония и погребението. Бе принуден да изпита същото с двойна сила на другата сутрин, когато двама от останалите седем не се събудиха и той трябваше да наблюдава повторението на същия ритуал. Проклинаше на други езици, докато помагаше да приготвят гробовете.

Безизразните, засмените — така беше мислил за тях — сега притежаваха изражение и бяха загубили смеха си. Рубинените им очи бяха ококорени и се стрелкаха при всеки звук. Шестте пръста на ръцете им трепереха, гърчеха се, щракаха. Сега те започваха да разбират. Обаче беше вече твърде късно.