Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Лекарят беше висок около метър и осемдесет и много розов. Остатъците от коса стърчаха на вихри около слепоочията му. Хайдел забеляза, че както при всички лекари, които познаваше, ръцете и ноктите му изглеждаха най-чистото нещо в цялата стая. Дясната ръка с тънък усукан пръстен сега се протягаше, за да го хване за ръката и да го поведе към вратата.

— Да намерим кабинет, където можем да обсъдим случая — казваше той.

— Аз не съм лекар, както знаете.

— Не знам. Но предполагам, че това няма никакво значение, ако сте X.

— Да, X съм. Не бих искал това да се разчуе, разбира се. Аз…

— Разбирам — каза Хелман, водейки го по широк коридор. — Ние естествено ще ви сътрудничим изцяло.

Той спря друг мъж в бяло.

— Вкарай това в медицинската банка — каза му — и ми изпрати резултатите в стая 17. Тук моля — каза той на Хайдел. — Седнете.

Те седнаха около голяма маса за съвещания. Хайдел притегли към себе си пепелник и извади плесенясала пура от сакото си. Гледаше през прозореца към зеленото небе. На пиедестал в ъгъла до прозореца се бе свило местно божество — красиво изваяно от някаква жълтобяла субстанция и високо около петдесет сантиметра.

— Състоянието ви ме удивлява — каза докторът. — Толкова е писано за вас, та почти имах чувството, че ви познавам. Ходещо антитяло, жив кладенец за лекарства…

— Е — каза Хайдел, — сигурно може и така да се каже. Но това е опростяване. При подходяща подготовка мога да излекувам почти всяка болест, ако развитието й не е стигнало твърде далеч. От друга страна, моето собствено състояние не е съвсем еднозначно. Може би е по-подходящо да се каже, че съм жив кладенец за болести, които мога да приведа в състояние на баланс. Когато този баланс бъде постигнат, мога да действам като лекарство. Но единствено тогава. През останалото време мога да бъда много опасен.

Доктор Хелман измъкна тъмен конец от ръкава си и го хвърли в пепелника. Хайдел се усмихна на това, чудейки се как ли изглежда в очите на лекаря.

— Но тук няма никакви указания относно механизма, по който става това?

— Няма никаква система — каза Хайдел, запалвайки най-накрая пурата. — Аз, изглежда, намирам болести, където и да отида. Прихващам ги, после някакъв вид естествен имунитет сякаш държи настрана най-лошите симптоми и аз оздравявам. След това при подходящи обстоятелства от кръвта ми може да бъде приготвен серум, който да се използва срещу същата болест при друг човек.

— Каква по-точно е подготовката, обстоятелствата, за които говорите?

— Изпадам в кома — започна Хайдел, — която мога да предизвиквам по желание. През това време тялото ми прави нещо, което, изглежда, го пречиства. Това може да отнеме от ден и половина до няколко дена. Казвали са ми… — Той замълча, за да смукне от пурата си. — Казвали са ми, че през това време тялото ми преминава през ужасните симптоми на всички болести, които нося. Не знам. Никога не помня това. И трябва да съм сам през това време, защото болестите ми тогава стават силно заразни.

— Дрехите ви…

— Първо се събличам. Тялото ми не носи никакви зарази, когато се събудя. След това си сменям дрехите.

— Колко време трае този… баланс?

— Обикновено два дена, а след това се връщам бавно към предходното състояние. След като балансът бъде нарушен, отново ставам все по-опасен. Превръщам се в носител на болести до следващия катарзис-кома.

— Кога за последен път сте минали през такава кома?

— Събудих се едва преди няколко часа. Оттогава не съм ял нищо. Това, изглежда, удължава безопасния период.

— Не сте ли гладен след всичкото това време?

— Не. Всъщност се чувствам много силен, може да се каже дори могъщ. Но доста ожаднявам. И в момента съм жаден.

— В съседната стая има водоохладител — каза Хелман, докато ставаше. — Ще ви покажа.

Хайдел остави пурата си в пепелника и се изправи.

Докато минаваха през страничната врата, човекът, с когото Хелман бе говорил преди, влезе в стаята със сноп разпечатки от кристала и с малък пакет, който според Хайдел съдържаше неговия медицински идентификационен кристал. Доктор Хелман му показа водоохладителя и когато Хайдел кимна, се върна обратно в стаята, от която бяха излезли.

Хайдел започна да пълни и да пресушава малка хартиена чаша. Докато правеше това, забеляза малкия зелен знак за късмет на Странтриан, нарисуван върху охладителя.

Някъде между петнадесетата и двадесетата чаша доктор Хелман влезе в стаята. Държеше документите в ръка. Подаде пакета на Хайдел и каза: „По-добре веднага да ви вземем кръв. Моля елате с мен в лабораторията…“