Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Доктор Пелс спираше по пътя, за да разпитва за различните светове. Щеше да си струва загубеното време, ако по този начин откриеше търсения човек. След като достигнеше СЕЛ, можеше да му се наложи да чака повече от година, преди да получи достъп до Панопат, тъй като големите здравни проекти автоматично получаваха предимство.

Така че той пътуваше по заобиколен път към СЕЛ, центъра на Обединените лиги, около него струяха концерти, инструментите за анализ на смъртта бяха в готовност. Той се съмняваше, че някога ще достигне СЕЛ или че това ще бъде необходимо. От малкото, което бе научил през двете десетилетия борба срещу мвалакаран кар, дейбанската треска, беше сигурен, че ще разпознае признаците, които друг човек би пренебрегнал като изолиран феномен. Също така беше уверен, че по тези признаци ще може да открие човека, когото търси, и че ще може да измъкне от него оръжието, с което да победи още една страна на Смъртта.

На десет секунди от вечността доктор Пелс оголи зъбите си в бяла, много бяла усмивка над костеливите си пръсти, докато темпото на музиката се усилваше. Скоро той щеше да получи своя отговор от тигъра в нощта.

Когато се събуди, часовникът му каза, че са минали два дена и половина. Той се надигна, взе една манерка и започна да пие вода. След катарзиса-кома винаги беше ужасно жаден. Но след като утоли жаждата си, се почувства чудесно; бе изпълнен с живот и се намираше в съзвучие с всичко около себе си. След като този баланс биваше постигнат, обикновено се запазваше в продължение на няколко дни.

Едва след като пи няколко минути, забеляза, че утринта е приятна и безоблачна.

Бързо се изми с вода от манерката и с носна кърпа. После облече чисти дрехи, събра багажа си, намери тоягата и тръгна по пътеката.

Спускането бе леко и той си свирукаше, докато вървеше. Преходът през гората му изглеждаше като нещо, случило се преди години с някой друг. За по-малко от час стигна до равнината. Малко след това започна да минава през населени места. С напредването му те ставаха все повече. Почти без да усети, вече вървеше по главната улица на малък град.

Спря първия срещнат и попита как да стигне до болницата. Когато заговори на втория главен език на планетата, получи отговор вместо повдигане на раменете. След десет пресечки. Няма проблем.

Докато се приближаваше към осеметажната сграда, извади тънък сребрист кристал от торбичката, в която го носеше. Въведен в техните банки за медицинска информация, той щеше да разкаже на лекарите всичко, което им трябваше да знаят за Хайдел фон Хаймак.

Но когато влезе в запушеното, периодично пръскано фоайе, той откри, че не е нужно да представя веднага документите си. Жената на рецепцията, брюнетка на средна възраст в сребриста дреха без ръкави, пристегната с колан на кръста, се изправи и тръгна към него. На врата си носеше верижка с екзотичен местен амулет.

— Господин X! — каза тя. — Толкова се безпокояхме! Получихме доклади…

Той опря тоягата си на закачалката.

— Момиченцето?…

— Люси още се държи, слава на боговете. Чухме, че летите насам, а после загубиха радиовръзка с вас и…

— Заведете ме веднага при нейния лекар.

Останалите трима присъстващи във фоайето — двама мъже и една жена — го гледаха втренчено.

— Един момент.

Тя се върна до бюрото си, натисна някакви бутони зад него и заговори в комуникационния апарат.

— Моля някой да дойде на рецепцията да вземе господин X — каза тя и се обърна към него: — Защо не седнете, докато чакате?

— Ще постоя, благодаря ви.

След това тя отново го загледа със сините си очи, които, неизвестно защо, го накараха да се чувства неудобно.

— Какво ви се случи? — попита тя.

— Загуба на енергия в няколко системи — отговори той, гледайки настрани. — Трябваше да кацна аварийно и да вървя пеша.

— Какво разстояние?

— Доста голямо.

— Като мина толкова време, и без съобщения, помислихме, че…

— Трябваше да взема някои медицински мерки за безопасност, преди да вляза в града ви.

— Разбирам — каза тя. — Толкова се радваме, че дойдохте. Надявам се, че…

— Аз също — каза той и за миг пред очите му премина гледката на деветте гроба, за чието изкопаване беше помогнал.

После вратата до бюрото се отвори. Възрастен мъж, облечен в бяло, излезе, видя го и тръгна към него.

— Хелман — представи се той, протягайки ръка. — Аз лекувам малката Дорн.

— Тогава това ще ви потрябва — каза Хайдел и му подаде блестящия сребрист кристал.