Роджър Зелазни - Да умреш в Италбар

Хайдел кимна, хвърли чашата и прибра кристала на мястото му.

Излезе с лекаря от стаята и двамата се озоваха в старомоден асансьор. „Шести“ — каза докторът на стената и асансьорът затвори вратата си и тръгна нагоре.

— Докладите са странни — каза той след известно време и размаха хартиите в ръката си.

— Да, знам.

— Тук пише, че дори само близостта ви след кома често води до спиране и до обръщане на хода на болестта.

Хайдел си пощипваше ухото и гледаше върховете на обувките си.

— Така е — каза той накрая. — Не го споменах, защото може да прозвучи като знахарство или нещо подобно, но е така. Използването на кръвта ми поне дава някакво приемливо научно обяснение. Но не мога да обясня другото.

— За малката Дорн ще се придържаме към серума — каза Хелман. — Но си мисля дали не бихте искали да участвате в един експеримент след това.

— Какъв експеримент?

— Да посетите с мен всичките ми умиращи пациенти. Ще ви представя като колега. После ще поговорите малко с тях. За каквото и да е.

— Добре. Ще се радвам да го направя.

— Знаете ли какво ще стане?

— Зависи от какво страдат. Ако е болест, която съм преболедувал, може да оздравеят. Ако е нещо, свързано със силно анатомично нараняване, състоянието им вероятно ще остане непроменено.

— Правили ли сте това преди?

— Да, много пъти.

— Колко болести сте прекарали?

— Не знам. Невинаги разбирам кога заболявам. Не знам какво нося в себе си. След като сте готов да изпитате ефекта ми върху тях по този начин — каза Хайдел, когато асансьорът спря и вратата се отвори, — ще бъде интересно. Защо да не приложите моя серум върху всички, след като вече съм тук?

Хелман поклати глава.

— Тези доклади ми казват само срещу какво е бил вече изпробван като лекарство. Така че бих му се доверил, искам да кажа, бих го приложил върху малката Дорн. Мисля, че никой от другите ми умиращи пациенти не попада във вашия списък. Не бих искал да рискувам.

— Но сте готов да опитате другия начин?

Хелман сви рамене.

— Нямам предразсъдъци относно тези неща — каза той — и тук няма да има никакъв риск. Със сигурност няма да им навреди в състоянието, в което са сега. Лабораторията е в края на този коридор.

Докато чакаше да му вземат кръв, Хайдел гледаше през прозореца. В утринната светлина на гигантското слънце видя най-малко четири църкви на различни религии, както и дървена сграда с плосък покрив, чиято фасада беше покрита с панделки и със закачени молитви и много приличаше на тази, която беше видял в селото на брега на река Барт. Ако се надвесеше, обърнеше глава надясно и присвиеше очи, можеше също така да различи далеч нагоре по пътя надземната структура, която говореше, че под нея има пейанско светилище. Той се намръщи и се извърна от прозореца.

— Вдигнете ръкава си, моля.

Джон Моруин се правеше на Бог.

Той натискаше бутоните на пулта и подготвяше раждането на един свят. Внимателно… Розовият път от скалата към звездата минава оттам . Да. Задръж. Още не.

Младежът се размърда на кушетката до него, но не се събуди. Моруин му даде да вдъхне още малко газ и се концентрира върху работата пред себе си. Прекара показалец под ръба на кошницата, покриваща главата му, за да се отърве от потта и от поредния пристъп на постоянен сърбеж в областта на дясното слепоочие. Подръпна червената си брада и започна да медитира.

Още не беше съвършена, не бе това, което момчето бе описало. Той затвори очи и погледна още по-надълбоко в сънуващия мозък до себе си. Носеше се в правилната посока според него, но чувството, което търсеше, го нямаше.

Докато чакаше, отвори очи и завъртя глава, изучавайки крехката спяща фигура — скъпите дрехи, изящното, почти женствено лице, — което носеше същата кошница като неговата, двете бяха свързани чрез лабиринт от електрически кабели, дантелената яка на сакото се поклащаше под струите напоен с наркотик въздух. Той стисна устни и се намръщи, не толкова с неодобрение, колкото със завист. Едно от нещата, за които съжаляваше най-много в живота си, бе, че не е израснал сред богатство, не е бил глезен, задоволен, превърнат в конте. Винаги бе искал да бъде конте, а сега, когато можеше да си го позволи, откри, че му липсва подходящото възпитание, за да постигне успех.

Обърна се да погледне празната кристална сфера пред себе си — метър в диаметър, в която от различни места проникваха дюзи.

Само да натисне подходящия бутон и тя ще се изпълни с вихър от прашинки. Ако въведе правилния код, те ще застинат там завинаги…