Патрик Лий - Проломът

— Госпожице Камбъл? — обади се един от снайперистите. Гласът му бе опънат като струна.

Въпросът бе очевиден.

Отговорът също.

Пейдж преглътна с мъка, потисна онова, което чувстваше, и каза:

— Огън.

В нощта проехтяха изстрели.

Травис видя проблясъците от дулата по цялата фасада на сградата. Видя червените трасиращи куршуми да пронизват мъглата. Снайперистите сваляха по една цел с всеки изстрел. И макар за разлика от стрелците с техните прибори за нощно виждане той да не можеше да види самите жертви на улицата, видя резултата от стрелбата. Лъчите на фенерите на атакуващите внезапно отлетяха назад и се запремятаха. Предните редици бързо бяха покосени и Травис чу писъци на болка, примесена с изненада и страх. Мъже, жени, деца.

Но атаката не спря. Дори не забави ход. Потокът хора зад падналите почти не се поколеба от телата. Травис видя как наближаващите лъчи внезапно се препъват там, където бяха паднали първите жертви. Мъртвите служеха просто като подпори за допълнително засилване на ордата.

В прозорците на околните сгради се появиха още светлини — спящите граждани се събуждаха или от стрелбата, или от въздействието на Арес. Светваха съвсем за кратко, колкото хората да погледнат към Театерщрасе 7 и да разберат, че целта на яростта им е някъде там. После лъчите се завъртаха и хората зад тях се понасяха към стълбите и улиците. Целият град щеше да се събере тук след няколко минути.

Долу тълпата продължаваше да напредва въпреки стрелбата. Травис видя, че очите на Пейдж се пълнят със сълзи. Знаеше, че е адски издръжлива, но издръжливостта не покриваше подобно нещо. На това бе способна единствено лудостта.

— Не е достатъчно — каза тя и гласът й трепна. — Единичната стрелба няма да ги спре.

Извърна се от прозореца и бързо тръгна по тунела през жиците към стълбището. Травис я последва. Без да спира, Пейдж се пресегна към гърба си, разкопча раницата и бръкна в нея. Извади нещо, което приличаше на фенер с лещи от двете страни. Дубльор. Горе-долу отговаряше на представата, която си бе създал Травис от доклада, макар че някои от детайлите привлякоха вниманието му — как повърхността му улавя светлината, начинът, по който се съчетаваха изграждащите го материали, каквито и да бяха те — без шевове, сякаш преливаха един в друг. Никога не бе виждал подобно нещо. Инструмент, създаден от извънземни ръце.

Пейдж излезе на площадката и извика:

— Седми етаж, командирът да се покаже на стълбите!

Наложи се да изчака затишие в стрелбата и да извика отново, преди един от снайперистите — жена около трийсетте — да се появи на долната площадка. Травис си спомни, че му се беше представила като Милър. Беше потресена от ставащото, както вероятно и всички останали стрелци, но се държеше уверено.

Пейдж й хвърли Дубльор и извика:

— Трябва да преминат на автоматичен! Вземи пет пълнителя, дублирай ги, докато не станат осемдесет, после използвай групата за основа и започни да произвеждаш купища направо на площадката. Искам по един човек за всеки етаж, който да ги разнася. Дублирай и допълнително оръжие. Карабините няма да издържат дълго на подобна стрелба.

Милър кимна и моментално изчезна.

Травис и Пейдж се върнаха при прозореца. Навън тълпата бе изпълнила мостовете на юг и всички улици между сградите във всички останали посоки. Събралите се светлини примигваха из мъглата подобно на горящи запалки на някакъв рок концерт по случай края на света. В края на най-тесните места — както улици, така и мостове — труповете вече започваха да се превръщат в реално препятствие за напиращото мнозинство и Травис подозираше, че там, където напливът бе най-голям, някои от живите са били стъпкани и са се превърнали в част от барикадата.

Снайперистите продължаваха да стрелят на единична и да подбират мишените си. Най-близките нападатели падаха първи. По купчината в края на моста отляво се изкачи светлина и се втурна с невъзможна скорост към сградата. Човешко същество нямаше начин да се движи така…

От петия етаж, точно под Травис, проехтя изстрел и бързо движещата се светлина се запремята по паважа. Чу се писък, придружен от тракането на велосипедна верига.

Купчините трупове растяха, но петнайсетметровата буферна зона около сградата нямаше да издържи дълго, ако не започнеше автоматична стрелба.

Травис чу някой да вика от болка в тъмното. Мъжът с колелото. Все още беше жив. Не, не мъж — гласът бе на младеж, може би съвсем скоро навършил двайсет. Виковете му бяха изпълнени с такова страдание, че стомахът на Травис се преобърна. Очите на Пейдж бяха все така насълзени и проблясваха на лунната светлина и трасиращите куршуми. Държеше се, колкото да продължава да диша спокойно. Виковете на умиращия преминаха в писъци. Казваше нещо на немски. Една-единствена дума, повтаряна отново и отново. „Bitte! Bitte!“ Тонът показваше повече от ясно за какво моли. Пейдж бръкна в джоба на жилетката си, извади очила за нощно виждане и си ги сложи. Наведе се през прозореца, насочи карабината и се прицели. Стреля само веднъж и писъците престанаха.